Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Ето и един типичен пример. През последните 33 години, докато провеждах биологични изследвания в Нова Гвинея, аз бях постоянно в компанията на новогвинейци, които все още използваха екстензивно диви растения и животни. Един ден, когато с моя спътник от племето форѐ примирахме от глад в джунглата, тъй като друго племе бе отрязало пътя ни за връщане в базовия лагер, още един форѐ се появи в бивака ни с цяла торба, пълна с набрани от самия него гъби, и започна да ги пече. Най-сетне храна! Точно тогава обаче ме осени и една пренеприятна мисъл: ами ако гъбите са отровни?

Търпеливо обясних на двамата си спътници онова, което бях чел за гъбите — че някои от тях са отровни и че дори опитни гъбари понякога се дънят фатално, защото не са могли да различат безвредните от опасните екземпляри. Така де, може и да сме гладни, но струва ли си да поемаме такъв риск? В този миг моите спътници кипнаха от яд и ми казаха да си затварям устата, защото и те имали какво да ми обяснят. Какво съм си въобразявал аз? От две години съм ги тормозел да ми казват имената на всякакви дървета и птици и съм приемал безпрекословно информацията, която ми подавали, а сега съм си позволявал да ги обиждам, че не различават гъбите. Хайде де!… А колкото до „опитните гъбари“, дето се тровели, това очевидно били американци, защото само американец можел да бъде толкова глупав, че да налети на някоя отровна гъба и да я изяде. Лекцията продължи с подробните описания на 29 вида ядивни гъби, всяка от които си имаше отделно название на езика форѐ и всеки що-годе нормален човек трябвало да знае къде да ги търси в гората и как да ги разпознава. Тази специално, та̀нти , растяла по дърветата и не само че ставала за ядене, ами била и много вкусна.

Винаги, когато взимах със себе си новогвинейци, за да отида в някоя част на острова им, те най-редовно обсъждаха местните растения и животни с другите новогвинейци, които срещаха, взимаха мостри от потенциално полезните растения и ги отнасяха в родните си селища, където пък се опитваха да ги пресадят. Моят опит с новогвинейци е сроден с този на много етнобиолози, изучаващи традиционните общности на други места в света. Проблемът е, че при всички тези народи се наблюдават някакви наченки на производство на храни или поне отчасти са се разделили със своето културно наследство на типични ловци-събирачи. Това пък ми дава основания да смятам, че познанията им на дивите видове са били дори още по-детайлни преди появата на такова производство, когато всеки жител на Земята още е зависел изцяло от дивата природа. Първите фермери са били наследници на това познание, трупано в продължение на десетки хилядолетия, през които напълно модерните вече (в биологично отношение) хора са наблюдавали природата по простата причина, че са можели да разчитат единствено на нея за оцеляването си. Ето защо не ми струва особено правдоподобно, че предците на някои потенциално ценни посеви са убегнали на вниманието им.

Другият и свързан с него въпрос е този: дали древните ловци-събирачи, а и първите фермери са намирали адекватно приложение на своите етнобиологични познания, тоест дали са осъществявали качествена селекция на събираните диви растения, за да могат след това и да ги култивират? Това вече е проверено в един археологически обект в долината на Ефрат, известен като Тел Абу Хурейра и намиращ се в днешна Сирия. Някъде между X и IX хилядолетие пр.Хр. местните хора вече са живеели целогодишно в селища, но все още са били ловци и събирачи; същинската култивация е започнала чак през следващото хилядолетие. Археолозите Гордън Хилман, Сюзън Колидж и Дейвид Харис преровиха огромни количества от овъглените растителни останки, открити на този обект, които най-вероятно са били изхвърляни „на боклука“ или чисто и просто изхождани, след като местните са ги събирали на други места и са ги носели в домовете си. Същите учени анализираха над 700 мостри, всяка от които съдържаща средно около 500 идентифицируеми семена, принадлежащи на над седемдесет вида. Оказа се, че разнообразието от растения, които тези древни „селяци“ са събирали, е доста внушително — само броят на идентифицираните е 157, да не говорим, че има още много, чието естество все още не е установено.

И така, какво точно се е случвало? Дали тези „наивни деца на природата“ са отскубвали всяко растение, което са виждали, и са го носели в землянките си (което би означавало, че в повечето случаи са се натравяли, защото само част от намереното е било наистина ядивно)? О, не, едва ли са били толкова тъпи!… Цифрата 157 може и да навява асоциации за някаква „безразборна беритба“, но сред овъглените хранителни останки липсват много от дивите растения, които и досега се срещат в околността. Въпросните 157 селектирани вида попадат в три категории. Повечето имат семена и могат да се ядат без предварителна обработка. Други, като бобовите и представителите на семейството на синапа, имат отровни семена, но токсините им лесно могат да се отстранят, след което семената стават за ядене. Една малка част от семената принадлежат на растения, традиционно използвани като оцветители или в медицината. Многобройните диви видове, не фигуриращи във въпросната селекция, очевидно са били преценени като безполезни или опасни за хората, включително всички най-токсични бурени.