Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Последното предимство на ранното производство на храни в Плодородния полумесец се състои в това, че то е срещало и доста по-незначителна конкуренция от страна на ловно-събираческия бит, отколкото в някои други региони, включително и западното Средиземноморие. Югозападна Евразия не е можела да се похвали с кой знае колко големи реки, а и крайбрежната й ивица е била доста тясна, което е предполагало и скромни ресурси (най-вече речни и морски риби и мекотели). Един от най-важните бозайници, преследвани заради месото им — газелата — първоначално е живеела на огромни стада, но е била подложена на прекалено „хищна експлоатация“ от все по-нарастващите човешки популации и броят й рязко е намалял. Затова и основният пакет земеделски култури бързо е надвишил по значение този на храните, които са осигурявали ловците-събирачи. Още преди възникването на производство на храни вече е имало селища на уседнали земеделци, разчитащи главно на житните култури, което също е подтиквало и ловците-събирачи да се заемат със земеделие и скотовъдство. В Плодородния полумесец преходът от лов и събирачество към производство на храни е бил осъществен сравнително бързо: ако през IX хилядолетие преди Христа хората все още не отглеждали земеделски култури и домашни животни и са разчитали само на диви храни, то през шестото някои общности вече почти изцяло са зависели от земеделските култури и добитъка си.

Ситуацията в Мезоамерика е била коренно различна: естествената среда е предлагала само два вида животни, подходящи за доместикация (пуйката и кучето), чието месо пък е било доста по-малко хранително от това на кравата, козата, овцата и свинята. Колкото до царевицата, или основната зърнена култура в региона, вече споменах, че култивацията й е била доста сложен и най-вече бавен процес. В резултат на всичко това доместикацията не е могла дори да започне по тези места до 3500 г. пр.Хр. (като и тази дата е доста условна), а и самото начинание е било предприето от хора, които все още са били скитащи ловци-събирачи, а усядането им в селища е станало едва към 1500 г. пр.Хр.

Докато обсъждахме предимствата на Плодородния полумесец, способствали за ранната поява на производство на храни, не ни се наложи да изтъкваме някакво предимство и на самите хора, живели някога по тези земи. Доколкото ми е известно, досега никой не е изтъквал (поне на сериозно) някакво по-отчетливо биологично предимство на хората от този регион, което би могло да е оказало и решаващо влияние върху местното производство на храни. Затова пък видяхме, че многобройните характерни особености на този регион, свързани най-вече с климата и естествената среда, предлагат и едно достатъчно убедително обяснение.

„Пакетите“ със земеделски култури, появили се на местна почва в Нова Гвинея и днешните Източни щати, са се отличавали и със значително по-малък потенциал. Тогава дали обяснението не се крие в самите хора, живели в тези ареали? Но преди да се насочим към тях, нека първо се спрем на два взаимно свързани въпроса, касаещи всички онези ареали в света, където никога не е възниквало производство на храни и не се е стигало до какъвто и да било „пакет“ със земеделски култури. Първо, дали ловците-събирачи и начинаещите фермери са познавали обстойно наличните местни диви растения и евентуалното им приложение или просто са пренебрегвали потенциалните предци на ценни земеделски култури? И второ, ако наистина са познавали местните растения и животни, дали тези познания са можели да им помогнат да одомашнят най-полезните налични видове или някои културни фактори са им попречили да го сторят?

Колкото до първия въпрос, има цяло едно поле на науката, наречено етнобиология , което изучава именно познанията на отделните народи за дивите растения и животни, срещащи се в естествената им околна среда. Изследванията от този тип се съсредоточават главно върху шепата съхранили се ловци-събирачи в света, както и върху онези земеделски общности, чийто бит все още зависи най-вече от дивите храни и естествените продукти. Самите изследвания показват, че тези хора са нещо като ходещи енциклопедии по естествена история, боравещи с хиляди названия (на съответния местен език) на растителни и животински видове и притежаващи детайлни познания за техните биологични характеристики, разпространение и евентуално приложение. Когато такива етнически общности започват все повече да зависят от одомашнените растения и животни, това традиционно знание постепенно губи стойността си и накрая изчезва, за да се стигне и до днешните купувачи в супермаркета, които не могат да различат — представяте ли си?! — диво тревисто от диво бобово.