Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

И тъй като житните растения в Плодородния полумесец са били достатъчно продуктивни и в диво състояние, наложили са се само няколко допълнителни промени по време на самата култивация. Както стана дума в предходната глава, основните промени — разпадът на естествените системи за разпръсване на семена и за герминационна инхибиция — автоматично са еволюирали и бързо са набрали скорост още щом хората са започнали да засяват селективно семена по полята. Дивите предци на пшеницата и ечемика доста им приличат на вид, така че в случая идентичността на родителите никога не е била поставяна под съмнение. И тъй като са били лесни за култивиране, именно тези едногодишници с големи семена са били ако не първи, то сред първите земеделски култури, създадени не само в Плодородния полумесец, но и в Китай и Сахел.

Тази бърза еволюция на пшеницата и ечемика контрастира с историята на царевицата, която е водещата житна култура в Новия свят. Нейният предполагаем прародител — едно диво растение, известно като теосинте — изглежда толкова различно от царевицата (например зърната и структурата на съцветията), че дори ролята му на хипотетичен предтеча дълго време е будела разгорещени спорове сред ботаниците. Хранителната стойност на теосинтето едва ли е впечатлявала особено древните ловци-събирачи: в диво състояние то е много по-слабо продуктивно от дивата пшеница, дава и много по-малко зърно в сравнение със създадената на негова основа царевица, а и има навика да скрива зърната си зад определено неядивна и корава обвивка. Така че за да се превърне в полезна земеделска култура, теосинтето е трябвало да претърпи доста драстични промени, свързани с репродуктивната му биология, да увеличи значително инвестициите си в семена, а също и да ги лиши от твърдите като камък обвивки. Археолозите все още спорят ожесточено колко столетия или пък хилядолетия са били необходими, за да може миниатюрният кочан на древната царевица да достигне размерите на човешки палец. Едно поне е ясно — необходими са били още няколко хилядолетия, за да достигне днешните си размери. Това също контрастира с очевидните и бързо доказващи се достойнства на пшеницата и ечемика, а проблемите, създавани от скромното наглед теосинте, несъмнено са били съществен фактор и в различното развитие, през което са преминали човешките общества от Новия свят и тези от Евразия.

Трето предимство на флората в Плодородния полумесец е това, че съдържа висок процент на „самодостатъчни“ хермафродити — тоест растения, които обикновено се опрашват сами, но от време на време практикуват и кръстосано опрашване. Да си припомним казаното в предходната глава: повечето диви растения са или хермафродити , заклети привърженици на кръстосаното опрашване, или двудомни , т.е. имат си отделни мъжки и женски индивиди, които нямат друг избор, освен да си разпределят ролите в самото опрашване. Тези факти от сферата на репродуктивната биология явно са създавали доста ядове на ранните фермери — винаги, когато са засичали някой по-продуктивен мутант, неговите издънки са побързвали да се каращисат с друг, не толкова обещаващ растителен индивид, и така са се лишавали от своите уж вродени предимства. В резултат на това повечето земеделски култури попадат в онзи малък процент на диво самоопрашващите се диви хермафродити или пък тези, които не практикуват секс, а се размножават вегетативно (примерно чрез корен, явяващ се генетичен дубликат на растението-родител). С други думи, високият процент на „самодостатъчни“ хермафродити във флората на Плодородния полумесец е улеснявал неимоверно първите фермери, защото това е означавало, че е висок и процентът на дивите растения, чиято репродуктивна биология е съвместима с потребностите на хората.

Тези „себични“ създания са били удобни за първите фермери и с това, че от време на време са прибягвали до кръстосано опрашване и по този начин са предлагали все нови и нови разновидности, от които е можело да се направи и по-прецизна селекция. Въпросното кръстосано опрашване се е случвало не само между представители на един и същ вид, но и между родствени видове, в резултат на което са се получавали доста интригуващи хибриди. Един такъв хибрид, сътворен от близкоизточни „егоцентрици“, е хлебната пшеница, която междувременно се е превърнала и в най-ценната земеделска култура на модерния свят.

И така, тези първи осем земеделски култури, усвоени някога в Плодородния полумесец, произхождат до една от „самодостатъчни“ диви предци. А трите житни между тях — двата сорта пшеница (айнкорн и емер) и ечемикът — наред с „егоцентричността“ — са разполагали и това предимство, че са имали относително високо съдържание на протеин (8-14%). За сравнение най-важните житни култури в Източна Азия и Новия свят — съответно оризът и царевицата — са имали доста по-ниско съдържание на протеин, което е създавало и доста по-сериозни проблеми при изхранването на местното население.