Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Току-що видяхме как хората от някои региони са започнали да култивират диви растителни видове — една стъпка с непредвидими за момента последствия, касаещи не само собствения им начин на живот, но и мястото, което техните потомци са щели да заемат в историята. Нека сега се върнем на нашите въпроси: Защо земеделието никога не е възникнало самостоятелно в някои плодородни и много подходящи за целта ареали като Калифорния, Европа, умерените зони на Австралия и субекваториална Африка? Но да вземем и ареалите, в които то е възникнало самостоятелно — защо в някои от тях това е станало много по-рано, отколкото в другите?

В случая като че ли от само себе си се налагат два противоположни отговора: проблемът е в местните хора… или пък в наличните диви растения. От една страна, почти всяка умерена (или тропическа) зона на земното кълбо, разполагаща с по-обилни водни запаси, предлага и достатъчен брой видове, подходящи за култивация. В такъв случай обяснението за това, че земеделието не е успяло да се развие в някоя от тези зони, би трябвало да е свързано с културните особености на нейните жители. От друга страна, ако не всички, то поне някои от жителите на всеки по-голям ареал на земното кълбо биха проявили интерес към онзи тип експериментиране, което на свой ред би ги отвело и до култивацията. Тогава единствено липсата на подходящи растения би могла да обясни защо на някои места така и не се появило производство на храни.

Както ще видим в следващата глава, аналогичният проблем с опитомяването на едри бозайници се оказва много по-лесен за разрешаване, просто защото броят на тези видове е много по-малък в сравнение с растенията. Светът разполага едва с около 148 вида едри диви сухоземни бозайници (тревопасни и всеядни), които биха могли да се окажат кандидати за опитомяване. Ето защо ще е по-разумно да видим каква е наличността на едри бозайници в отделните региони и после да проверим дали пък липсата на домашни животни в някои региони не се е дължала по-скоро на липсата на подходящи диви бозайници, а не толкова на културните особености на местните хора.

Този подход обаче би създал доста трудности при растенията просто поради техния брой — има около 200 000 вида в дивата природа, които и досега доминират в земната флора и са породили повечето ни земеделски култури. Едва ли можем да се надяваме, че ще обхванем абсолютно всички диви растения дори и в някой по-ограничен ареал като Калифорния, че и да пресметнем колко от тях са могли да бъдат култивирани. Но и този проблем си има разрешение, в което сега сами ще се уверим.

Когато човек чуе, че има еди-колко си вида растения на Земята, естествено първата му реакция ще е следната: ами щом са толкова много, значи всяка зона с по-благоприятен и по-мек климат би могла да излъчи и предостатъчно кандидати за култивация.

След това обаче той ще трябва да отчете и тази подробност: огромното мнозинство диви растения всъщност не са подходящи за култивация. Това са типични горски растения, които не дават ядивни плодове, а листата и корените им също не стават за ядене. Тоест от тези 200 000 вида само няколко хиляди могат да се консумират от хора, но едва неколкостотин са били култивирани в една или друга степен. Но дори и тези неколкостотин не са еднакво хранителни — повечето имат скромен принос към нашата диета и сами по себе си едва ли биха могли да стимулират възхода на цивилизацията. Строго погледнато, най-стойностни са само една дузина, но пък те дават 80% от годишната реколта на модерния свят. И в тази „шепа отличници“ житните са представени от пшеницата, царевицата, ечемика, ориза и соргото; бобовите — от соята; кореноплодните (или грудковите) — от картофа, маниоката и батата; източниците на захар — от захарната тръстика и захарното цвекло; в категорията на плодовете безспорен фаворит е бананът. Днес само житните предоставят повече от половината калории, консумирани от човешките популации. А при положение, че основните земеделски култури в света са толкова малко, а и всички те са култивирани още преди хилядолетия, вече не е толкова изненадващо, че немалко ареали в света всъщност не предлагат никакви диви растения, притежаващи нужния потенциал. А неуспехът ни в по-ново време да култивираме дори и един нов сорт, който да играе по-съществена роля в изхранването ни, подсказва, че древните най-вероятно са проучили всички що-годе полезни диви растения и още тогава са култивирали онези, които си е струвало.