Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Оказва се, че дъбът създава поне три препятствия. Първо, расте толкова бавно, че би изчерпил търпението на повечето фермери. Посятата пшеница може да бъде ожъната само след няколко месеца, бадемът започва да дава редовно плод след три-четири години, но на посятия жълъд ще му трябва поне десетилетие. Второ, по време на еволюцията си дъбът е адаптирал жълъдите си към вкусовете на катериците, които — както всички сме виждали — старателно ги събират, заравят и кътат по разни хралупи, след което ги изваждат и изяждат. Тоест нов дъб може да поникне само от някой случаен жълъд, който катериците са пропуснали да приберат. При наличието на милиарди катерици, всяка от които ежегодно е претършувала основно всички места в периметъра й, които биха били подходяща среда за млади дъбове, и е прибирала оттам стотици жълъди, ние, хората просто не сме имали шанс да селектираме който и да било дъб заради вкусните му жълъди. Същият проблем — бавен растеж/бързи катерици — би могъл да обясни и защо не са били култивирани букът и американското твърдо дърво (хикъри), чиито черупчести плодове открай време са били брулени съответно от древните европейци и от индианците.

Последната и може би най-важна разлика между бадема и жълъда е, че в първия случай горчивината се контролира от един-единствен доминиращ ген, докато във втория те са много. Това пък означава, че ако някой древен земеделец е бил засадил бадем и жълъд, откъснати случайно от някои също така случайно лишили се горчивината си дървета, то законите на генетиката подсказват, че в случая с бадема половината от плодовете на поникналото впоследствие ново дърво също няма да са горчиви — за разлика от почти всички рожби на новия дъб. А това е достатъчно да убие ентусиазма на всеки кандидат-производител на жълъди, колкото и търпелив да е той и дори да е успял да се пребори с катериците.

Колкото до ягодите и малините, тук сме имали аналогични проблеми с дроздовете и някои други падащи си по тези плодове птици. Вярно е, че римляните са беряли диви ягоди в градините си. Но при наличието на милиарди дроздове, които са нацвъквали с ягодови семенца всяко възможно място (включително и римските градини), ягодите са си оставали същите миниатюрни плодчета, които само един дрозд би могъл да оцени, и не са се превърнали в онези сочни и едри екземпляри, които сме свикнали да си купуваме от супермаркета. Едва в по-ново време — с измислянето на предпазните мрежи и парниците — хората най-сетне са се справили с дроздовете и са префасонирали ягодите и малините съобразно собствените си стандарти.

Ето че разбрахме, че разликата между гигантските ягоди от супермаркета и техните дребнички горски посестрими е само един пример за многобройните особености, които отличават култивираните растения от техните диви предци. На първо време тези разлики са се появявали в резултат от естествените вариации сред самите диви растения. Някои от тях — например различната големина на ягодите и горчивината на бадемите — лесно са можели да бъдат забелязани от древните фермери. Други — като тези в механизмите за разпръсване на семената или семенната дормантност — очевидно са оставали недостъпни за хората до появата на съвременната ботаника. Но независимо дали селекцията на диви ядивни растения се е дължала на повече или по-малко съзнателни критерии, настъпилата впоследствие еволюция на дивите растения в земеделски култури е била в началото си изцяло несъзнателен процес. Непосредствената й причина е бил нашият подбор на конкретни диви растения, както и конкуренцията между отделните растения в градините, в резултат на която са се появили и разновидности, по-предпочитани от тези в диво състояние.

Затова и Дарвин не започва своята най-велика творба, Произход на видовете чрез естествен подбор… , с описанието на самия естествен подбор. Вместо това първата глава описва обстойно начина, по който са се появили нашите културни растения и домашни животни благодарение на изкуствения подбор, осъществяван от хората. И вместо да ни занимава с галапагоските птици (с които обикновено го свързваме), Дарвин подхваща нещо съвсем друго — как фермерите били отглеждали най-различни сортове цариградско грозде! Той пише: „В научните трудове, посветени на овощарството, често съм се натъквал на огромната изненада, с която техните автори реагират на «невероятните» умения на обикновените «неуки» градинари, защото те постигали изумителни резултати с толкова оскъдни материали. Всъщност изкуството им е съвсем просто, а колкото до крайния резултат, той се постига почти несъзнателно. Това изкуство се състои в следното: винаги да избираш за култивация най-добре познатата разновидност и да засяваш нейните семена, а ако случайно се появи още по-добра разновидност, да подбереш пък нейните семена и прочее в същия дух.“ И тъкмо тези принципи на култивацията чрез изкуствен подбор все още ни служат като модел, помагащ ни да разберем най-добре и произхода на видовете чрез естествен подбор.