Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

И както индустриалната революция в Англия е променила естествената среда на молците, така и земеделието е променяло околната среда на растенията. Редовно прекопаваните, наторявани, напоявани и оплевявани площи („градините“) са предлагали условия, рязко по-различни от тези на сухите и необработвани баири. Много от промените в култивираните растения са се дължали и на подобни промени в околната среда, което се е отразявало и на предпочитанията на самите градинари. Например, ако фермерът засее по-нагъсто семената в своята градина, между тях избухва яростна конкуренция. Естествено по-големите се възползват от ситуацията и започват да покълват по-бързо, което ги прави и по-предпочитани пред по-малките, които дотогава са били засявани на сухи и ненаторявани баири, където са разполагали с по-голямо лично пространство и не им се е налагало да се конкурират. И тази все по-ожесточена вътрешна конкуренция в рамките на самата земеделска култура е отговорна не само за по-големия размер на семената, но и за много други промени, случили се при трансформацията на дивите растения в културни сортове.

Как да си обясним другите по-съществени разлики между подходящите за доместикация растения? Защо например някои от тях са култивирани още в дълбока древност, други — чак през Средновековието, а трети и досега си остават имунизирани срещу подобни действия? Можем да извлечем по дедуктивен път повечето отговори, като разгледаме отдавна установената последователност, в която са се появили отделните земеделски култури в Плодородния полумесец.

Оказва се, че най-ранните близкоизточни земеделски растения — например пшеницата, ечемикът и грахът, одомашнени още преди десет хилядолетия — са произлезли от диви предци, предлагащи много предимства. Самите предци вече са били ядивни и са давали високи добиви в диво състояние. Отглеждането им е било лесно, тъй като е било достатъчно да засеят семената им или да ги присадят. Растели са бързо, което е означавало, че са можели да бъдат ожънати само няколко месеца след сеитбата — едно несъмнено предимство в очите на онези правещи първите си стъпки фермери, които още са били на границата между ловуващи номади и уседнали селяни. Можели са да складират реколтата, без да се притесняват, че ще се развали бързо — за разлика от много други по-късно създадени земеделски култури като ягодите и марулите. Повечето от тези растения са били и самоопрашващи се, което ще рече, че не са имали проблеми с възпроизвеждането си и са предавали гените си непроменени, без да се налага да ги хибридизират с други варианти на същия вид, които обаче не са толкова полезни за хората. И накрая, техните диви предци са изисквали и много малки генетични промени, за да се превърнат в посеви — например пшеницата, която току-що е била мутирала, за да не отръсква класовете си, но затова пък е покълвала едновременно и бързо.

Следващият стадий в развитието на земеделието е включвал първите плодни и орехови дървета, култивирани през IV хилядолетие пр.Хр. Сред тях са маслината, смокинята, фурмата, нарът и лозата. За разлика от зърнените и шушулковите растения, тук трябва да минат поне три години от засаждането им, за да започнат да дават храна, а и постигат пълната си продуктивност след около десетилетие. Това ще рече, че отглеждането им е било възможно само за хора, които вече изцяло са преминали към уседнал бит. Но пък точно тези плодни дървета са били и най-лесни за култивация. За разлика от някои по-късно усвоени дървета, тези безпроблемно са покълвали (и израствали) от присадени клонки, както и от семена. Фактът, че е достатъчно да отрежеш една миниатюрна клонка, да я забучиш в земята и да си знаеш, че тя ще „върже“, крие и други предимства — например земеделецът, който вече е открил в природата някое по-плодовито дърво, може да бъде сигурен, че всичките му потомци (не на земеделеца, на дървото) ще бъдат също толкова плодовити.

Третият стадий е включвал някои плодни дървета, които са и доста по-трудни за култивация — например ябълката, крушата, сливата и черешата. В случая отрязаната клонка не върши работа. Чиста загуба на време и труд ще е да посееш семената им и да очакваш, че от тях ще поникне цяла горичка, тъй като потомците и на най-перспективните представители на тези видове варират много помежду си и няма гаранция, че след време също ще се отрупат с вкусни плодове. Тук се налага да се използва една много сложна техника за присаждане на пъпки и прилежащите им стъбла (т.нар. „ашладисване“), която е била развита в Китай на един доста късен етап от развитието на земеделието. Това е един доста трудоемък и пипкав процес, чиито основни принципи явно са били открити с цената на продължителни и сложни експерименти. Искам да кажа, че в случая едва ли е било достатъчно някоя номадка да се изходи на мястото, което е ползвала като нужник, за да установи на следващия път, че там вече е изникнала изящна фиданка (че и отрупана с плодове). Нека не надценяваме ролята на нужниците…