Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Само че вместо в шушулка, семената на дивата пшеница и ечемика се развиват под формата на клас, на върха на стъблото, което пък най-спонтанно се отръсква и ги изсипва на земята, за да могат да покълнат. Но ето че отново някой ген мутира, вследствие на което стъблото губи способността си да се отръсква. В дивата природа подобни мутации са гибелни за самото растение, защото семената му остават увиснали между небето и земята и нямат възможност да покълнат и пуснат коренчета (както си му е редът). Затова пък класовете на такива мутанти са много удобни за жънене и транспортиране. А когато хората са започнали впоследствие да засаждат семената от ожънатите класове на тези мутанти, следващата реколта семена също е изчаквала търпеливо момента на жътвата, докато по-нормалните им (т.е. немутирали) събратя са изсипвали съдържанието на плодовете си на земята, откъдето е нямало как да ги съберат. Ето как първобитните фермери са преобърнали на 180 градуса посоката на естествения подбор: „животворните“ дотогава гени изведнъж са станали смъртоносни, а смъртоносните — животворни. И тази несъзнателна селекция на „неотръскващи“ се екземпляри, осъществена още преди десет хилядолетия, най-вероятно е и първото по-сериозно човешко „подобрение“, внесено в представител на земната флора. Точно тази промяна бележи и началото на земеделието в Плодородния полумесец.

Вторият тип промяна е била дори още по-неосезаема за древните берачи. Тъй като са виреели в зона с доста непредсказуем климат, едногодишните растения са рискували да изчезнат като видове, ако семената им покълват прекалено бързо и едновременно. В такъв случай е можело всички посеви да бъдат унищожени от сушата или студа, без да оставят семена за продължение на вида. Ето защо много едногодишни растения са развили и специални кълнови предпазители (или герминационни инхибитори), с които да регулират възпроизводството си, а първоначално „спящите“ или дормантни семена вече да покълват в рамките не на една, а на няколко години. По този начин, дори и повечето кълнове да са били съсипани от влошилите се климатични условия, все са щели да останат някои семена, които да покълнат по-късно (когато времето се оправи).

Пример за същата „инхибиционна“ адаптация, чрез която дивите растения постигат желания резултат е, когато те обвиват семената си с по-дебела коричка. Сред дивите растения с подобна адаптация са пшеницата, ечемикът, грахът, ленът и слънчогледът. В дивата природа семената им и досега покълват на няколко етапа. Нека сега се върнем с няколко хилядолетия назад и да се опитаме да си представим какво всъщност се е случило в сферата на вече прохождащото земеделие. Ранните фермери би трябвало да са установили (учейки се от собствените си грешки), че могат да получават по-високи добиви, ако първо разорат и напоят почвата и чак след това да засеят семената. И когато са се научили и на това, семената, които са покълвали скоро след тези манипулации, са се превръщали в растения, чиито семена са можели да бъдат ожънати и засети на следващата година. Но много от „неопитомените“ семена не са покълвали веднага и не са давали никакви добиви.

Между тях обаче е имало и някои случайно мутирали индивиди, чиито семена са били лишени от твърдата коричка и другите подобни „предпазители“. Всички тези мутанти са покълвали като по команда и са давали обилна жътва от мутирали семена. Ранните фермери не са можели да не забележат разликата (по същия начин, както са забелязвали и селективно са беряли по-едрите ягоди). А това е означавало да включат в цикъла сеитба-растеж-жътва-сеитба само мутантите. Подобно на промените в разпръсването на семената, така и тези промени в предпазните механизми са особено характерни за пшеницата, ечемика и граха, а и много други посеви, и ги отличават от техните диви предци.

Оставащият основен тип промяна, невидима за ранните фермери, е касаел възпроизводството на растенията. При отглеждането на посеви често се появява следният проблем: някои мутанти са още по-полезни за хората (примерно защото имат по-големи или не толкова горчиви семена). Но ако тези апетитни мутанти се кръстосат с нормални растения, мутациите незабавно ще се разсеят или ще изчезнат напълно. Как тогава първобитните земеделци са успели да ги съхранят?

Ами много просто — растенията се възпроизвеждат сами, при което мутацията автоматично се запазва. Това важи най-вече за тези, които се възпроизвеждат вегетативно (от грудката или коренището на растението-родител) или пък са хермафродити, които могат да се самооплождат. Да, но огромното мнозинство не се възпроизвеждат по този начин. Те са или хермафродити, които обаче не могат да се самооплождат и затова са принудени да се чифтосват с други хермафродити (на принципа „твоята мъжка част опложда моята женска и обратното“), или пък развиват отделни мъжки и женски растения, подобно на всички по-нормални бозайници. Първите се наричат „несъвместими“ или „не-самодостатъчни“ хермафродити, а вторите — двудомни. Но и в двата случая това е било лоша новина за древните фермери, защото са се лишавали от любимите си мутанти, без да разбират защо.