Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

За начало нека разгледаме култивацията на растения от гледна точка на… самите растения. А като ще говорим за растения, нека вметнем и това, че ние сме само един от хилядите животински видове, които несъзнателно „опитомяват“ растения.

Подобно на всички биологични видове (включително и хората), растенията нямат друг избор, освен да разпръсват „семето“ си там, където то би могли да „покълне“ и „върже плод“ и съответно да предаде по веригата гените на своите родители. Младите животни се разпръсват сами (като се разпълзяват или отлитат), но растенията не разполагат с тази опция, така че им се налага да действат като стопаджии. И ако семената на някои растения могат да бъдат разнесени от вятъра или водата, то повечето други просто прилъгват някое животно да свърши тази работа вместо тях — тоест то да разпръсне семената им. За целта те ги опаковат (за да се получи „апетитно изглеждащ плод“) и съответно прибягват до някои рекламни трикове, свързани с цвета и миризмата на въпросния плод. Гладното животно отскубва и поглъща този ефектно изглеждащ плод, след което си тръгва (или отлита) и по някое време изплюва (или изхожда семената), като обикновено не прави това в непосредствена близост до растението-родител. И по този начин една нищо и никаква семка може да прекоси хиляди километри!

Някои сигурно ще се изненадат от това, че въпросните семена могат да издържат на такива неприятни процедури като храносмилателните процеси в животинския стомах, а после дори и да покълват от изпражненията на самото животно. Но да се надяваме, че има и по-авантюристично настроени читатели, които няма да се шокират от прочетеното. Те например биха могли сами да направят някой и друг тест, за да се уверят от личен опит в прочетеното. Семената на много диви растения действително трябва да преминат през нечий животински стомах, за да могат изобщо да покълнат. Например има един африкански пъпеш, който така добре се е адаптирал към въпросната процедура — да бъде изяждан от животните, в случая едно подобно на хиената създание, наречено аардварк, — че най-често расте тъкмо на местата, които служат за тоалетни на споменатия животински вид.

Можем да онагледим начина, по който бъдещите „стопаджии“ привличат животните, с дивите ягоди. Когато семената им са още млади и не са готови за разсаждане, обвиващият ги плод е зелен, кисел и жилав. Щом обаче семената съзреят, същият този „неапетитен“ плод става червен, сладък и крехък. Промяната в цвета служи за сигнал на някои птици като дроздовете да долетят и да го откъснат, а впоследствие да изплюят (или изходят) семената.

Естествено, дивата ягода не прави всичко това със съзнателна цел, а и го прави само когато семената й са готови за разсаждане. А и дроздовете не ядат диви ягоди с идеята, че така улесняват и тяхното възпроизвеждане. Просто ягодите еволюират благодарение на естествения подбор. Колкото по-зелени и по-кисели са неузрелите ягоди, толкова по-малко са и дроздовете, които биха съсипали „реколтата“, като изядат плодовете, преди семената им да са готови за транспортиране. И обратното, колкото по-червени и по-сладки са плодовете, толкова по-многобройни са и пернатите, които с охота биха разпръснали и разсадили зрелите семена.

Безброй други растения също са се адаптирали към това да бъдат изяждани и разпръсвани от определени животни. Както ягодите са се адаптирали към птиците, така и жълъдите са се адаптирали към катеричките, мангото — към прилепите, а някои острици — към мравките. И горното се вписва поне донякъде в нашата дефиниция за култивиране на растения, тъй като тези генетични модификации в растението-прототип в известен смисъл го правят и по-полезно за консуматорите му. Но никой не би нарекъл този процес „култивация“, защото птиците, прилепите и другите животински консуматори не отговарят на едно друго важно изискване — те не отглеждат съзнателно растения. Затова и най-ранните несъзнателни стадии от еволюцията на дивите растения в земеделски сортове са протекли по следния начин — тези растения са се стремели да привлекат вниманието на хората, за да изяждат плодовете им, а след това да разпръснат и семената им, а за целта не е било нужно да стават градинари. В този смисъл човешкият нужник, който сам по себе си е нещо важно, може да се окаже и люлката на агрономическата наука — или поне на нейните първи и неосъзнати представители.

Нужниците са просто едно от многото места, на които ние напълно случайно посаждаме семената на онези диви растения, които сме изяли. Когато събираме ядивни диви растения и ги отнасяме вкъщи, някои изпадат още по пътя или около нашите домове. Някои плодове пък загниват и ние ги изхвърляме на боклука, макар и семената в тях да са си съвсем на ред. Семенцата на ягодата са съвсем мънички и затова обикновено ги поглъщаме със самия плод, след което ги изхвърляме по каналния ред. Да, но семената на много други плодове са достатъчно големи и затова гледаме да ги изплюем колкото се може по-бързо. Тоест към нужниците би следвало да добивам и нашите плювалници и боклукчийски кофи — това са били първите агрономични лаборатории.