Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Само там, където е имало сериозни географски или екологични бариери пред нахлуващите производители на храни или условията са затруднявали разпространението на местни производствени техники, ловците-събирачи са успели да съхранят бита си до модерната епоха, макар и земите им да са били подходящи за производство на храни. Трите най-красноречиви примери в това отношение са индианските ловци-събирачи в Калифорния, разделени с пустини от индианските земеделци в Аризона; койсанските ловци-събирачи в Южна Африка, чийто субтропически климат не е бил подходящ за екваториалните култури на съседните фермери-бантуси; както и ловците-събирачи на австралийския континент, разделени с тесни морета от производителите на храни в Индонезия и Нова Гвинея. Тези няколко народа са останали ловци-събирачи чак до XX в. и са избегнали участта да бъдат изместени от производители на храни, защото са били ограничени в ареали, неподходящи за производство на храни — най-вече пустините и арктическите зони. Но в последните десетилетия дори и те бяха изкусени от прелестите на култивацията и уседналия бит, било под натиска на бюрократите и мисионерите, било под ударите на вирусите.

Ако пътувате на стоп и ви е писнало да нагъвате храни, отгледани в околните ферми, сигурно ще е страхотно забавно да опитате нещо диво . Естествено вие знаете, че някои диви плодове — например ягодите и боровинките — са едновременно вкусни… и безопасни. Освен това са и доста подобни на някои земеделски култури, така че лесно можете да разпознаете дивите им разновидности, дори и да са много по-дребнички от тези, които отглеждаме в градините си. По-авантюристично настроените стопаджии похапват и гъби с ясното съзнание, че много техни видове са не само интересни на вид, но и смъртоносни. Само че дори и най-страстните любители на диви черупчести плодове не се и докосват до дивите бадеми, десетина вида от които съдържат достатъчно цианид (отровата, използвана в нацистките газови камери), за да ни убият. Горите са пълни с още много растения, попадащи в категорията „неядивни“.

Но така или иначе всички земеделски растения произлизат от диви растителни видове. Как обаче определени диви растения са се превърнали в земеделски култури? Този въпрос е особено озадачаващ, тъй като много от последните (като бадемите) имат диви аналози, които са смъртоносни или лоши на вкус, докато други (като царевицата) изглеждат драстично по-различни от некултивираните си предци. На кой пещерен човек му е хрумнала идеята да си „опитоми“ растение и как го е постигнал?

Култивацията на растения може да бъде определена по следния начин — да се грижиш за дадено растение и по този начин, било съзнателно или не, да го накараш да се промени генетично (в сравнение със своите диви предци), за да стане и по-полезно за човешки консуматори. Създаването на нови сортове днес е една много съзнателна и свръхспециализирана дейност, която се извършва от професионални учени. Те вече познават стотици сортове, но това не им пречи да се стремят да създават все нови и нови. За целта посаждат най-различни семена или коренчета, селектират най-добрия кълн и после започват да разсаждат неговите семена, като прилагат познанията си по генетика, за да създадат още по-качествени разновидности, т.е. още по-хранителни. Понякога дори прибягват и до най-новите техники в генното инженерство, за да трансферират в тях и някои по-специфични гени. Например в кампуса „Дейвис“ на Калифорнийския университет има цял научен екип (департаментът по помология), който се е посветил единствено на ябълките, а още един (този по лозарство и енология) се интересува само от лози и вина.

Няма лошо, но култивацията на растения датира от близо десет хилядолетия. И първите фермери със сигурност не са прибягвали до молекулярната генетика, за да постигат своите резултати. Те дори не са разполагали с някаква налична земеделска култура като модел, който да ги вдъхновява да създават нови. Така че откъде са можели да знаят, че от онова, което правят (каквото и да е то) би могло да се получи и нещо вкусно ?

Как тогава тези първи фермери са култивирали растенията, без да си имат и хабер от тази сложна материя? Например как са превърнали отровния див бадем в нещо безвредно (че дори и вкусно), без дори да подозират с какво всъщност се захващат? И какви точно промени са предизвиквали в дивите растения, ако оставим очебийния факт, че са направили някои от тях по-големи или поне не толкова отровни? Да вземем само по-ценните сортове. Моментът на култивацията им варира неимоверно: например грахът е бил „опитомен“ след 8000 г. пр.Хр., маслината — след още четири хилядолетия, ягодите — едва през Средновековието, а скромният пекан (вид американски орех) — чак през 1846 г. Затова пък много други полезни растения, ценени от милиони хора — например дъбът, чиито жълъди се събират в много части на света — си остават „неопитомени“ и до днес. Кое е накарало тогавашните хора да преценят, че култивацията на някои растения е по-лесна или пък по-перспективна в сравнение с другите? Защо фермерите от Каменната ера са се захванали точно с маслината, докато дъбът и досега кара дори и най-добрите ни агрономи да се въртят неспокойно нощем в постелите си?