Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Всичко това ни показва достатъчно ясно, че решението да се премине към земеделие не е възниквало в някакво „празно пространство“, сякаш хората не са имали с какво друго да се препитават. Ние просто трябва да приемем лова и събирачеството и производството на храни като две алтернативни стратегии , които взаимно са се конкурирали. Смесените икономики, комбиниращи някои земеделски култури (или домашни животни) с лова и събирачеството, също са се конкурирали с двата типа „чисти“ икономики, както и с онези смесени икономики, в които дялът на производството на храни е бил по-голям или по-малък. Но така или иначе през последните десет хилядолетия доминира тенденцията да се преминава от лов и събирачество към производство на храни. Ето защо трябва да си зададем и въпроса: кои са били факторите, ускорили този преход?

Този въпрос продължава да се обсъжда от археолозите и антрополозите. Едната причина да остава все още неразрешен е тази, че в различните части на света най-вероятно са били различни и решаващите фактори. Другата е в това, че невинаги се прави отчетлива разлика между причина и следствие във възникването на производството на храни. Все пак можем да набележим пет по-важни проксимални фактора, като споровете се въртят главно около тяхното относително значение.

Първият — това е намаляването на наличното количество „диви“ храни. Ловно-събираческият бит е носел все по-малко компенсации през последните тринайсет хилядолетия, тъй като ресурсите, от които е зависел (особено животинските), постепенно са се изчерпвали и дори са изчезвали. Както видяхме в Глава I, повечето едри бозайници са изчезнали в Северна и Южна Америка още в края на Плейстоцена, а някои от тях са изчезнали и в Евразия и Африка, било поради климатичните промени, било поради факта, че ловуващите ги хора са ставали не само по-умели, но и повече на брой. Може да се спори дали тъкмо изчезването на отделни животински видове е подтикнало древните индианци, евразийци и африканци към производството на храни (и то след дълго колебание), но пък разполагаме с красноречиви примери от някои острови в по-ново време. Едва след като избиват всички моа в Нова Зеландия и намаляват многократно местната популация на тюлени, маорите пристъпват към интензивно производство на храни, което се повтаря и на много други полинезийски острови. Например полинезийците, колонизирали Великденския остров около 500 г. сл.Хр., може и да са донесли някои домашни птици, но те са се превърнали в техен основен хранителен ресурс едва след драстичното намаляване на дивите птици и делфините. Вероятно един аналогичен фактор е подтикнал някогашните жители на Близкия изток да опитомяват животни след драстичното намаляване на дивите газели, които дотогава са били техен основен източник на храна.

Вторият фактор се свежда до следното — с намаляването на дивеча ловците-събирачи са установявали и наличието на все повече растителни видове, които са можели да бъдат култивирани, и са стигали до извода, че тяхната култивация би им донесла и повече компенсации. Например след климатичните промени в края на Плейстоцена в Близкия изток значително се е разширил и ареалът на дивата пшеница, която е можела да носи големи добиви в относително кратки срокове. Жъненето на такива диви жита е предшествало култивацията на най-ранните земеделски култури, пшеницата и ечемика в Близкия изток.

Третият фактор, наклонил везните в полза на земеделието, е кумулативното развитие на някои технологии, от които впоследствие е зависело самото производство на храни — имам предвид технологиите за събиране, обработка и съхраняване на „дивите“ храни. В крайна сметка каква полза би имал земеделецът от това, че на нивата му има един тон зърно, ако не знае как да го ожъне, овършее и складира в хамбара? Затова и след единайсетото хилядолетие преди Христа в Плодородния полумесец бързо са се появили необходимите методи и технологични средства, които местните земеделци са изобретили, за да се възползват от небивалото дотогава изобилие от диви жита.

В числото на тези изобретения влизат сърповете с кремъчни остриета и дървени (или костени) дръжки; кошниците, с които са пренасяли ожънатите класове от хълмовете, на които са растели житата; хаваните и чукалата, с които са били стривани семената; запичането на самите семена, за да не пускат кълнове, както и издълбаването на подземни хамбари, някои от които и измазани, за да не пропускат вода. Следите от тези нововъведения рязко нарастват на брой след единайсетото хилядолетие преди Христа. Всички тези техники, макар и създадени с оглед на експлоатирането на дивите жита, са били и предпоставки за бъдещото им култивиране.