Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Има още едно недоразумение — че трябва да се прави отчетлива разлика между ловците-събирачи и производителите на храни, защото едните са номади, а другите — уседнали. Колкото и често да правим такива разграничения, истината е по-друга: ловците-събирачи в някои по-продуктивни региони като северозападното тихоокеанско крайбрежие на Северна Америка (и може би Югозападна Австралия) са преминали към уседнал бит, но никога не са ставали производители на храни. Други ловци-събирачи — в Палестина, крайбрежните части на Перу и Япония — са преминали първо към уседнал бит, а после са усвоили и производството на храни, но пък значително по-късно. Уседналите групи вероятно са съставлявали по-голямата част от ловците-събирачи преди петнайсет хилядолетия, когато всички обитаеми земи (включително и по-плодородните) са били населявани единствено от ловци-събирачи — за разлика от днес, когато малцината останали привърженици на този начин на живот са се съхранили само в по-непродуктивните региони, където номадството е и единствената им възможност за оцеляване.

Затова пък има и мобилни групи на производители на храни. Някои съвременни номади от Езерните планини в Нова Гвинея разчистват отделни участъци в джунглата, на които засаждат банани и папая, после се махат оттам, за да заживеят отново като ловци-събирачи, след което се връщат, за да нагледат „нивите“ си и да ги оплевят, после пак се захващат с лов и събирачество, пак отскачат до „нивите“, докато не дойде и време за жътва и за изяждането на онова, което междувременно се е народило на тези сечища. През лятото индианците апачи от Югозападните щати са мигрирали на север, в по-високите участъци, за да се превърнат временно в „уседнали“ земеделци, а през зимата са се връщали в по-ниските участъци на юг, за да бродят и търсят диви храни. Много скотовъдци от Африка и Азия са сменяли редовно биваците си по време на сезонните си миграции, за да разполагат с целогодишна паша за добитъка си. С други думи, преходът от лов и събирачество към производство на храни далеч не винаги е съвпадал с този от номадство към уседналост.

Една друга предполагаема дихотомия, която често се размива в реалността, е разграничението между производителите на храни като активни потребители (т.е. „стопани“) на своите земи и ловците-събирачи, които просто взимат наготово дивите продукти. Истината е, че и някои ловци-събирачи полагат интензивни грижи за своите земи. Например онези новогвинейски народи, които така и не са култивирали палмата саго и планинския пандан, съумяват да увеличат добивите от техните диви предци, като разчистват храстите около тях, поддържат примитивни „вади“ в тресавищата, обрасли със саго, и ускоряват растежа на по-младите дървета, като изсичат по-старите. Австралийските аборигени никога не са успели да култивират ям и други семенни растения, но въпреки това са усвоили някои елементи на същинското земеделие. Те са разчиствали някои участъци, като са подпалвали храстите и дърветата, за да стимулират растежа на някои ядивни видове, покълващи в пепелищата. Когато са събирали див ям, те са изрязвали по-голямата част от грудката, но останалото отново са заравяли в земята, за да покълнат нови грудки. Дори самият факт, че са разравяли земята, за да вадят грудките, е бил достатъчен за разчистването и „проветряването“ на почвата, което също е стимулирало растежа на нови грудки. Строго погледнато единственото, което не ни позволява да ги поставим в категорията на земеделците е това, че те не са отнасяли тези грудки в биваците си и не са ги присаждали там.

След тези наченки на производството на храни, вече усвоени от ловците-събирачи, то е започнало и постепенно да се доразвива. Далеч не всички необходими техники са били създадени в кратки срокове, а и култивацията на дивите растения и животни в даден ареал не е ставала по едно и също време. Дори в регионите, където преходът от лов и събирачество към самостоятелно производство на храни е бил осъществен най-бързо, е трябвало да изтекат хилядолетия, преди пълната зависимост от дивите храни да бъде заменена с диета, в която тези диви храни заемат относително малък дял. На ранните стадии на производството на храни хората едновременно са събирали диви растения и са отглеждали култивирани, като значението на различните типове събирачество постепенно е намалявало в зависимост от увеличаването на добивите от реколтата.

Основната причина за постепенността на този преход е тази, че производството на храни се е появил в резултат от натрупването на много отделни решения, свързани със сроковете и полаганите усилия. Събиращите фураж хора, подобно на събиращите фураж животни, разполагат с ограничено време и енергия, които могат да изразходят по различни начини. Можем да си представим как някой начеващ фермер се събужда някоя сутрин и си задава следните въпроси: „Дали да прекарам днешния ден, като прекопая градината (с идеята, че тя ще ми предостави много зеленчуци, но след няколко месеца) или да отида на реката за раци (с идеята, че колкото и да се мъча, няма да събера кой знае колко храна за един ден, но пък ще си прекарам по-весело)? Или пък да отида в гората? Може да ударя някой елен, ама по-вероятно е да не хвана нищо…“ Събиращите фураж хора и животни непрекъснато определят своите приоритети и взимат решения, дори и само несъзнателни, свързани с усилията, които биха изразходвали. Първо се съсредоточават в предпочитаните си храни или тези, от които биха извлекли най-голяма полза. Ако такива няма, те просто се насочват към все по-малко предпочитани храни.