Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Но в която и „лаборатория“ да попаднат, те винаги идват от точно определени растения — тези, които ние предпочитаме по една или друга причина. Ако сте брали някога ягоди, боровинки и други такива, вие естествено много добре знаете, че не карате наред, а избирате точно определени плодове и храсти. Подобен е бил и подходът на първите фермери. Когато са започнали да занимават напълно целенасочено със сеитба, те естествено са избирали семена само от онези растения, чиито плодове са предпочитали да берат в дивата природа. И за целта не е било нужно да разбират онзи генетичен принцип, според който по-големите ягоди раждат семена, които най-вероятно ще се превърнат в храсти, раждащи още по-големи ягоди.

Затова и когато се завирате в трънливите шубраци, въпреки жегата и рояците комари, вие не го правите просто заради първия попаднал ви ягодов храст. Дори и да е несъзнателно, вие вече сте взели решение кой храст изглежда най-обещаващо и дали изобщо си струва да бъде обран. И какви са тези ваши несъзнателни критерии?

Единият, разбира се, е размерът. (Кой казва, че нямал значение?) Вие предпочитате големи ягоди, защото не си струва да се пържите на слънцето и да ви хапят комарите заради някакви си пършиви ягодки. Това предлага и част от обяснението защо толкова много културни сортове имат доста по-големи плодове от своите диви предци. Особено добре ни е познат фактът, че ягодите и боровинките от супермаркета са направо гиганти в сравнение с дивите, но тези различия всъщност са се появили едва през последните столетия.

Тези разлики в размера ни връщат в зората на земеделието, когато култивираният чрез човешка селекция грах е станал десет пъти по-тежък в сравнение с дивите си предци. Малките диви грахчета са били събирани от ловците-събирачи в продължение на хилядолетия (по същия начин, както днес берем с умиление дребничките боровинки), преди преференциалното засяване и отглеждане на най-апетитно изглеждащия див грах — тоест това, на което днес му викаме фермерство — да започне да предлага от поколение на поколение все по-едри зрънца. С риск да ви досадя, ще ви напомня, че ябълките в супермаркета са с диаметър около десет сантиметра, докато дивачките са три пъти по-малки. Най-старият царевичен кочан е бил дълъг едва около сантиметър и половина, но през XV в. мексиканските индианци вече са отглеждали такива по една педя, а днес има и някои сортове, чиито мамули стигат до половин метър.

Една друга очебийна разлика между семената, които ние отглеждаме и техните диви предци е горчивината. Много диви семена са еволюирали така, че да бъдат горчиви, с неприятен вкус или направо отровни, за да отпъждат животните, които биха могли да ги изядат. Ето че в случая естественият подбор при семената и плодовете действа в обратна посока. Вярно е, че тези семена, чиито плодове са вкусни, се оставят на животните да ги разпръсват, но самото семе в плода задължително е с не особено приятен вкус. В противен случай животното ще го сдъвче и тогава то няма как да покълне.

Бадемът е още един удивителен пример за нещо горчиво, което е променило вкуса си при култивацията. Повечето диви бадеми съдържат в изобилие едно химическо вещество, наречено амигдалин, което пък (както вече се спомена) служи за основа на отровата цианид. Само една хапка е достатъчна да убие този, който е бил достатъчно глупав да не се вслуша в предупреждението на горчивия вкус. И така, първият стадий в несъзнателната култивация включва събирането на семена за ядене . Да се чуди и мае човек, че на някой му е хрумнало да събира диви бадеми, че да ги вкара в този първи стадий… Може би ще кажете, че това е една от поредните загадки на човешката психика. Добре, но как все пак е станало?!

Обяснението е, че някое строго индивидуално бадемово дърво случайно е мутирало в един-единствен ген, което му е попречило да синтезира горчивия амигдалин. Само че такива дървета умират в дивата природа, без да оставят потомство, защото птиците моментално усещат каква е хавата и ги опоскват до шушка. Ето че някое любопитно или просто гладно дете, мотало се около първите фермери, е попаднало на тях и си е отбелязало, че има едни по-особени, негорчиви бадеми. (По същия начин европейските селяни и днес разпознават и оценяват по достойнство дъбовете, чиито жълъди са по-скоро сладки, отколкото горчиви.) Тези по-особени бадеми са били и единствените, които първобитните фермери биха посадили — в началото без да влагат особен умисъл в това и най-често на боклука, а след това и в своите овощни градини.