Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Това чисто и просто означава, че ловците-събирачи от Тел Абу Хурейра изобщо не са си губели времето и не са рискували живота си, берейки де що видят. Несъмнено са познавали местната флора от пряк опит, също като днешните новогвинейци, и са прилагали познанията си, за да подбират и носят у дома само най-полезните растения. И тези грижливо събирани семена са съставяли и материала за първите им и още несъзнателни стъпки в попрището на култивацията.

Другият ми пример за това, че древните са използвали ефикасно своите етнобиологични познания, е от долината на река Йордан и датира от IX хилядолетие пр.Хр. — периодът на най-ранната култивация на растения по тези земи. Първите култивирани житни в долината са ечемикът и пшеницата емер, които са и сред най-продуктивните земеделски култури на днешния свят. Но, както и в Тел Абу Хурейра, в околностите са растели и стотици други семенни растения, от които поне сто са били събирани и консумирани още преди началото на култивацията. Какво толкова е имало в ечемика и пшеницата, че е предопределило и избора им на първи култури? Дали пък тези първи фермери от долината на Йордан са били някакви ботанически невежи, които не са знаели какво правят? Или ечемикът и пшеницата действително са били „каймакът“ на местната флора, въз основа на който са можели да пристъпят и към изкуствения подбор?

Двама израелски учени, Офер Бар-Йосеф и Мордехай Кислев, се заеха с отговора на този въпрос, като изследваха дивите тревисти растения, които и до днес растат в долината. Оставяйки настрана онези с по-дребни или направо безвкусни семена, те подбраха 23 от най-апетитните и едрозърнести диви треви. И едва ли ще се изненадате, ако ви кажа, че ечемикът и пшеницата заеха достойни места в този списък.

Но не бива да оставате с впечатлението, че и другите (21) участници в класацията са също толкова полезни. Тези двамата я оглавяват безапелационно. Пшеницата емер определено има най-едри зърна, а ечемикът се нарежда веднага след нея. Той е и сред четирите вида, които най-често се срещат в диво състояние (от тези общо 23). Ечемикът има и някои допълнителни предимства — неговите генетични и морфологични особености му позволяват да развие бързо необходимите промени в разпръсването на семената и герминационната инхибиция, за които стана дума в предходната глава. Пшеницата емер обаче също не му отстъпва — може да се жъне много по-лесно от ечемика и се отличава от другите житни с това, че семената й не се покриват с досадни люспи. Колкото до останалите 21 вида, недостатъците им се свеждат до по-дребните семена, в повечето случаи се срещат и по-рядко в природата, а някои от тях са по-скоро многогодишни, а не едногодишни, което пък означава, че биха еволюирали много по-бавно при евентуалната им култивация.

Следователно първите фермери в долината на Йордан са подбрали двата най-добри от общо 23-те най-добри диви растения, с които са разполагали. Разбира се, еволюционните промени (свързани с разпръсването на семената и герминационната инхибиция след култивацията) са имали непредвидими последствия за самите земеделци. Но техният първоначален избор — ечемикът и пшеницата емер — е бил напълно съзнателен и се е базирал на лесноразбираеми критерии като големината на зърната, вкусността и най-вече тяхното изобилие.

Този пример от долината на река Йордан, подобно на аналогичния от Тел Абу Хурейра показва, че първите земеделци са се възползвали по най-ефикасния начин от обстойните си ботанически познания. Очевидно са знаели много повече за местните треви от повечето днешни професионални ботаници и едва ли са щели да пропуснат някое полезно растение, което не би им създало проблеми с култивацията си.

Сега вече можем да се занимаем и с това, което са правели земеделците от два други ареала, Нова Гвинея и източната част на Съединените щати (където производството на храни е възникнало самостоятелно, макар и при въпиещ дефицит на полезни посеви), когато при тях са пристигали по-продуктивни културни растения от други земи. Ако се окаже, че такива растения не са били усвоени поради чисто културологични или други съображения, в нас очевидно ще се загнезди тягостно съмнение. И напук на досегашните ни разсъждения ще трябва да предположим, че местната дива флора всъщност е излъчила някои кандидати за потенциално ценни земеделски култури, но местните фермери са пропуснали възможността да се възползват от тях поради причини от културно естество. Тези два примера ще хвърлят светлина и върху още един факт, който е изиграл много съществена роля в историята, а именно че „туземните“ посеви в различните части на земното кълбо далеч не винаги са и еднакво продуктивни.