Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

И Атауалпа не е единственият, поддал се на тази фатална заблуда. Дори и след случилото се в Кахамарка братът на Франсиско Писаро, Ернандо, успява да прилъже по същия начин най-изтъкнатия военачалник на инките, Чалкучима, който също е предвождал огромна армия и също сам влиза в устата на звяра. И този погрешен ход на Чалкучима се оказва повратен момент, ускорил и края на инкската съпротива — почти толкова важен, колкото и пленяването на самия Атауалпа. Императорът на ацтеките, Монтесума, допуска още по-груба грешка, когато взема Кортес за завърналия се бог Кецалкоатъл и му разрешава да влезе с малкия си отряд в столицата Теночтитлан. Кортес моментално се възползва от ситуацията, пленява Монтесума и овладява града, след което слага ръка и на цялата империя.

Казано най-просто, тези погрешни ходове на Атауалпа, Чалкучима, Монтесума и безброй други индиански лидери, „изиграни“ от европейците, са се дължали на факта, че никой от тогавашните жители на Новия свят не е бил стъпвал в Стария, поради което те естествено не са разполагали и с никаква информация за испанците. Но дори да отчетем това обстоятелство, трудно ще избегнем извода, че Атауалпа е „трябвало“ да бъде по-предпазлив. Това обаче е можело да стане само ако неговото общество е познавало и по-различни типове човешко поведение (или казано метафорично — „по-тъмните страни на човешката природа“). При идването си в Кахамарка Писаро също не е разполагал с кой знае каква информация за инките, освен малкото, което е чул от неколцината техни поданици, които е срещал при предишните си рейдове от 1527 и 1531 г. Нещо повече, той самият е бил неграмотен, но затова пък е бил член на едно грамотно общество. А от книгите испанците са узнавали за най-различни цивилизации, намиращи се далеч зад границите на Европа, да не говорим, че са можели да се поучат от собствената й хилядолетна история, изобилстваща с красноречиви примери…

Накъсо, грамотността е приобщила испанците към един огромен корпус от знания, свързани с човешкото поведение и история. Затова пък Атауалпа не само не е имал представа за самите испанци и личен опит от общуването със задморски нашественици, но дори не е бил чувал (камо ли пък чел) за инвазиите, на които вече са станали жертва някои други народи. Именно липсата на такъв опит е отчел Писаро, за да заложи и своя капан, и също тя е подтикнала Атауалпа да влезе в него.

И така, пленяването на Атауалпа онагледява целия набор от проксимални фактори, довели до европейската колонизация на Новия свят, а не обратното. Сред непосредствените причини за успеха на Писаро се нареждат военната технология (базирана на пушките, стоманените оръжия и конете), инфекциозните заболявания (ендемични за Евразия) и грамотността. Тоест заглавието на тази книга („За пушките, вирусите и стоманата“) обобщава в себе си всички тези проксимални фактори, позволили на европейците да покоряват народите на другите континенти. Но същите фактори са действали и много преди някой да се заеме с промишленото производство на оръжия и стомана и съответно са довели до експанзията и на някои неевропейски народи, на което ще се спрем в следващите глави.

Ала все още сме далеч от отговора на фундаменталния въпрос: защо всички тези преимущества са се „паднали“ на Европа, а не на Новия свят? Защо инките не са успели да създадат огнестрелни оръжия и стоманени мечове? Защо и те не са обяздили някои по-„страховити“ твари от рода на конете? Защо не са пренасяли вируси, смъртоносни за европейците? Защо не са строели кораби, годни за океански плавания? Защо не са можели да черпят от съхранения хилядолетен опит на своите предци? Тези въпроси вече не касаят проксималните фактори, разгледани в тази глава, а много по-дълбоки причини, на които ще се спрем в следващите две части на книгата.

Като тийнейджър прекарах лятото на 1956 г. в Монтана, работейки за един грохнал от старост фермер на име Фред Хърши. Той самият бе роден в Швейцария и също бе дошъл в Югозападна Монтана като тийнейджър, за да създаде след време и една от първите ферми в региона. По време на пристигането му, 90-те години на XIX в., тук още са живеели и много от коренните жители на Америка, препитаващи се като ловци и събирачи.

Повечето работници бяха грубовати бели мъжаги, чиито речеви умения най-често се свеждаха до дълги и доста детайлни псувни. Докато се бъхтеха от зори до мрак на полето, май единствената им утеха бе мисълта, че през почивните дни ще могат да прахосат цялата си седмична надница в най-близката кръчма. Между тях имаше и един индианец от племето на чернокраките, Леви, който се държеше доста по-различно от тези бълващи ругатни изкопчии — беше учтив, кротък, отговорен, трезв и донякъде дори сладкодумен. Това беше и първият индианец, с когото имах възможност да прекарам по-дълго време и аз искрено му се възхитих.