Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Но тези големи и опитомени бозайници са взаимодействали и с домашните растения, за да нарастват добивите от последните, което пък е ставало по два начина. Първо, както много добре знае всеки градинар и фермер, добивите от реколтата могат да бъдат неимоверно увеличени с използването на животински екскременти като тор. Дори и днес, при наличието на толкова много изкуствени смеси, произвеждани от химическите заводи, основният източник на тор в повечето общества си остава животинската тор — особено от крави, но също така и от якове и овце. А тя е била и много ценен източник на гориво в традиционните общества.

По-едрите опитомени бозайници са спомагали за по-високите добиви от култивирани растения и по още един начин — като са теглели ралата и така са давали възможност на хората да изорават и онези земни участъци, които дотогава са били икономически неизгодни за обработване. В числото на впрегатните животни са влизали кравата, конят, биволът, балийското говедо, както и хибридите между як и крава. Ето и пример за тяхната ценност: първите праисторически „фермери“ от Централна Европа, или представителите на т.нар. линейно-керамична култура, възникнала в началото на V хилядолетие пр.Хр., първоначално са се ограничавали със съвсем меки почви, които са можели да разорават (или по-скоро разравят) и с най-обикновени пръчки. Едва след хилядолетие, с въвеждането на ралото с волски впряг, те са можели вече да усвояват и далеч по-големи орни площи, включително каменисти или пълни с досадни коренища. В северноамериканските прерии също е имало земеделци, които са започнали да отглеждат някои растения в речните долини, само че усвояването на по-трудните терени е трябвало да изчака до XIX в., когато тук са пристигнали европейците със своите волски впрягове.

Това бяха преките начини, по които култивирането на растения и животни е спомогнало за увеличаването на човешките популации, тъй като е осигурявало много повече храна от лова и събирачеството. По един по-косвен начин е влияел и уседналият бит, също наложен от производството на храни. Повечето ловно-събирачески общности често са се местели, за да търсят храна, но земеделците е трябвало да остават близо до своите ниви и овощни градини. Което пък също е спомагало за по-голямата гъстота на населението, тъй като е позволявало да се намалят и интервалите между отделните раждания. Съгласете се, че майката в една номадска общност, която често мести лагера си, е в състояние да носи само едно дете наред с оскъдните си притежания. Тя просто не може да си позволи лукса да роди второ дете, преди да проходи първото, и то достатъчно бързо, за да не изостава от племето и да не се налага да го носят на ръце. На практика в номадските общества децата се раждат през четири години, като този процес се регулира с помощта на лактационната аменорея, сексуалното въздържание, убиването на (нежеланите) бебета и помятанията. За разлика от тях уседналите общности, пред които не стои проблемът с транспортирането на малките деца, имат възможността да раждат и отглеждат толкова деца, колкото могат да изхранват. Интервалът между ражданията в земеделските общества е около две години, т.е. два пъти по-малък от този при ловците-събирачи. Тази по-висока раждаемост при производителите на храни, заедно с тяхната способност да изхранват повече хора на единица земна площ, е причина и за по-голямата гъстота на населението в тези общества в сравнение с ловците-събирачи.

Друго следствие от уседналия бит е това, че той позволява на хората да трупат и хранителни запаси, което би било безсмислено, ако те не могат да останат на същите места, за да наглеждат и складовете си. Ако от време на време някои номади са се сдобивали с повече храна, отколкото са можели да изконсумират за няколко дни, това внезапно изобилие едва ли им е било от полза, тъй като е нямало как да го опазят. Но такива запаси са били изключително важни за изхранването на онези „по-тесни специалисти“, които не са участвали пряко в производството на храни и със сигурност са стимулирали появата на първите градове. Ето защо номадските общества по принцип разполагат с много малко или никакви „тесни специалисти“ (примерно занаятчии) и затова те се появяват най-напред сред уседналите общества.

Два типа такива „специалисти“ са царете и администраторите. Ловно-събираческите общества са повече или по-малко егалитарни, без постоянни администратори и потомствени вождове и със семпла политическа организация (на ниво орда или племе). Това е така, защото всички пълноправни, т.е. достигнали физическа зрялост членове на общността са принудени да отделят по-голямата част от времето си на търсенето на храна. Но щом храната вече може да се складира, се създават и условия за появата на политически елит, който пък може да установява контрол върху храните, произвеждани от останалите членове на общността, и да си присвоява правото да налага данъци, с което си спестява необходимостта да се грижи за собствената си прехрана и съответно да се посвети изцяло на онова, което днес бихме нарекли политическа дейност. Затова и по-рядко населените земеделски общности най-често са били организирани под властта на вождове, докато царствата се появяват сред тези с по-голямо население. На свой ред по-комплексните политически формации са били и по-способни да водят продължителни завоевателни войни в сравнение с ловците-събирачи. Някои от последните, разполагащи с по-богати природни ресурси, например тези по тихоокеанското крайбрежие на Северна Америка или Еквадор, с течение на времето също са създали уседнали общества, трупащи хранителни запаси и управлявани от потомствени вождове, но така и не са продължили по същия път, за да се превърнат в царства.