Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Още по-късно, вече през новата ера, конете, особено след изобретяването на седлото и стремето, са позволили на хуните и някои други народи от азиатските степи да тероризират Римската империя и наследилите я държави, като този процес достига кулминацията си с монголските завоевания на огромни части от Азия и днешна Русия през XIII и XIV в. Едва през Първата световна война, с въвеждането на камионите и танковете, конете са престанали да бъдат основното бойно и транспортно средство по време на война. Арабските (едногърби) и бактрийските (двугърби) камили са изиграли сходна роля в своите ареали. Във всички тези случаи хората с опитомени коне (или владеещи по-съвършени начини за използването им) са имали огромно военно преимущество пред останалите.

Но също толкова решаваща роля в завоевателните войни са играли и вирусите, еволюирали в човешките общества, разполагащи с домашни животни. Заразните болести от рода на едрата, дребната шарка и грипа са се появили като типично човешки вируси, породени при мутациите на доста подобните им правируси, които пък са поразявали животните (виж Глава XI). Именно хората, отглеждащи животни, са били и първите жертви на тези еволюирали вируси, но впоследствие са успели да си изградят и някакъв имунитет срещу новите болести. Когато тези частично имунизирани хора са влизали в контакт с други, които дотогава не са били изложени на „техните“ вируси, са избухвали и епидемии, убивали понякога и до 95% от „неимунизираните“ популации. В този смисъл вирусите, предавани от домашните животни, са изиграли и решаваща роля при европейските завоевания в Америка, Австралия, Южна Африка и тихоокеанските острови.

Най-грубо казано, култивирането на растения и животни е означавало повече храна, което ще рече и по-гъсти човешки популации. Постигнатите с течение на времето по-високи добиви от реколтата и използването (в някои региони) на животни за превозване на хранителните излишъци са били на свой ред предпоставки за създаването на уседнали, политически централизирани, социално стратифицирани, икономически комплексни и технологически развити общества. Тоест наличието на култивирани растения и животни в крайна сметка обяснява и защо империите, грамотността и стоманените оръжия са се появили първо в Евразия и едва след това на други континенти (и то не на всички). Военното приложение на конете и камилите, от една страна, и от друга — убийствената мощ на предаваните от тях вируси — завършват и списъка на основните връзки между производството на храни и завоеванията, които сега ще разгледаме.

В по-голямата си част човешката история се състои от неравни сблъсъци между имащи и нямащи — между народи, притежаващи „силата на земеделеца“, и такива, които я нямат, или пък между народи, които са я придобили по различно време. Затова не бива да ни изненадва фактът, че в много части на света производството на храни така и не се е появило поради ред екологични причини, които са го възпрепятствали или просто са го правели невъзможно там. Например през праисторическата епоха в арктическата зона на Северна Америка не е имало нито земеделие, нито скотовъдство, а единственият елемент от производството на храни, появил се в евразийска Арктика, е еленовъдството. Производството на храни не е можело да възникне спонтанно и в пустинните зони, лишени от естествени водоеми, каквито са Централна Австралия и някои от днешните Западни щати.

Онова, което настоява за обяснение е фактът, че производството на храни така и не успява да възникне, поне до модерната епоха, и в някои много подходящи от екологическа гледна точка региони, които днес са сред най-богатите земеделски и скотовъдни средища в света. Особено фрапантни в това отношение са регионите, които още са били обитавани от ловци-събирачи, когато там са пристигнали европейските колонисти — Калифорния и някои други части от тихоокеанското крайбрежие на Северна Америка, аржентинските пампаси, югозападните и югоизточни части на Австралия, както и Южна Африка. Но ако се пренесяхме по някакъв начин в 4000 г. пр.Хр., т.е. хилядолетия след възникването на най-старите средища за производство на храни, щяхме доста да се изненадаме от факта, че някои днешни житници на света — по-голямата част от Съединените щати, Англия, Франция, Индонезия и цяла субекваториална Африка — не са предвещавали с нищо бъдещата си роля в човешката история. А ако се върнем и към корените на това производство, ни очакват допълнителни изненади. Най-ранните центрове (които са били доста далеч от днешната ни представа за „житници“) всъщност са се появили в някои по-сухи и като че ли не дотам подходящи от екологическа гледна точка региони като днешните Ирак и Иран, Мексико, Андите, части от Китай и зоната Сахел в Африка. Защо тогава производството на храни се е появило тъкмо в такива наглед „маргинални“ зони, които едва след време са се превърнали и в най-богатите обработваеми земи и пасища в света?