Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Тази теза предизвика светкавичен отклик от страна на Бил Луис и другите шефове на „Маккинси Глоубъл Инститют“, една от водещите консултантски фирми, базирана във Вашингтон, която се занимава със сравнителни изследвания на икономиките в целия свят. Тези хора бяха толкова стъписани от паралелите, които откриха между обекта на своите занимания и моите исторически инференции, че връчиха по един екземпляр на ПВС на всеки от своите неколкостотин бизнес партньори, а на мен пък ми изпратиха копия от своите доклади за икономиките на Съединените щати, Франция, Германия, Корея, Япония, Бразилия и още някои страни. В тях също се отреждаше ключова роля на конкуренцията и размерите на групата по отношение на нововъведенията. Ето и някои от изводите, които извлякох от разговорите си с шефовете на „Маккинси“, а и от техните доклади.

Ние, американците, често си въобразяваме, че японската и немската промишленост са свръхефективни и превъзхождат нашата по производителност. Оказа се, че това не е така: средната производителност на американската промишленост като цяло всъщност е по-висока, отколкото тази на Япония и Германия. Но тези средни показатели скриват някои много по-съществени различия между въпросните страни, свързани с различната организация на тяхната промишленост — и те са много показателни. Ще ви дам само два примера от докладите на „Маккинси“, касаещи немската пивоварна и японската хранително-вкусова промишленост.

Както знаем, немците правят страхотна бира. Всеки път, когато отиваме с жена ми в Германия, взимаме и един празен куфар, който натъпкваме догоре с бутилки немска бира, че да има с какво да си услаждаме душичките до следващата ни визита. Но производителността на немската пивоварна промишленост достига едва 43% от тази на американската. Затова пък местната металургична и стоманодобивна промишленост не отстъпват по нищо на американските си конкуренти. Значи немците ги бива да организират промишлените си отрасли. Защо обаче се дънят, когато нещата опрат до бирата?

Оказва се, че немската пивоварна промишленост страда именно от своята… фрагментарност. В страната има поне хиляда пивоварни компанийки, които не се конкурират помежду си, защото всяка от тях на практика държи монопол в своя си регион, което й спестява и конкуренцията с вносните бири. В Съединените щати има 67 големи пивоварни, които обаче произвеждат 23 милиарда литра бира годишно. Всичките хиляда пивоварни на Германия, взети заедно, са в състояние да предложат само половината от това количество. Което пък ще рече, че всеки американски пивовар произвежда 31 пъти повече бира от своите немски колеги.

Това несъответствие се дължи най-вече на немския регионален патриотизъм и немската държавна политика. Местните пиячи на бира са верни до гроб на своите местни марки, затова и в Германия няма аналози на нашите „Бъдуайзър“, „Милър“ и „Куурс“. В повечето случаи немската бира се консумира в периметър от трийсет мили от пивоварната, в която е произведена. По същата причина немската пивоварна промишленост не може да реализира и някакви по-мащабни икономии. Както във всеки друг отрасъл, така и в пивоварството производствените разходи ще намалеят, ако се произвеждат по-големи партиди. Или с други думи, колкото по-голяма е охладителната ти система и по-дълга поточната ти линия, на която пълниш бутилките, толкова по-евтино ще ти излиза и самата бира. Затова и тези малки немски пивоварни са относително неефективни. Да, в Германия я няма тази жестока конкуренция, каквато е в Америка, но за сметка на това има хиляда местни монополисти.

Лоялността на немския пияч на бира към местните марки се поощрява и от немското законодателство, което всячески осуетява опитите на чуждите производители да „заемат своя ниша“ на местния пазар. Държавата е приела специален закон за „чистотата на бирата“, в който педантично е уточнено какво трябва да съдържа една бутилка бира. Едва ли ще се изненадате, ако ви кажа, че тези уточнения са правени на базата на това, което немските пивовари имат обичай да слагат в бирата, но не и на онова, което биха сложили в нея техните американски, френски или шведски колеги. Тези закони обясняват защо толкова малко чуждестранни марки бира се внасят в самата Германия, а пък относителната неефективност и високите производствени разходи обясняват защо толкова малко немска бира се изнася в чужбина. (Тук някой ще ми възрази: „Че нали във всеки американски супермаркет има и «Льовенбрау»!“ Бих му препоръчал да прочете по-внимателно етикета й — да, на него пише Löwenbräu , но най-отдолу със ситен шрифт е добавено, че тази бира се произвежда по лиценз в Съединените щати, т.е. в същите онези северноамерикански пивоварни, които зареждат с такива огромни партиди пазара.)