Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

А как да коментираме контраста между „Майкрософт“ и „Ай Би Ем“? След публикуването на ПВС аз се сдобих и с приятели в „Майкрософт“, от които понаучих това-онова за организацията в тази корпорация. „Майкрософт“ всъщност се състои от безброй „звена“, всяко наброяващо от пет до десет души, които свободно комуникират помежду си и не са под опеката на т.нар. „микромениджмънт“. Всяко звено разполага с достатъчно свобода, за да реализира собствените си идеи. И тази необичайна организация в „Майкрософт“ — която на практика е разбита на многобройни конкуриращи се полунезависими единици — отчетливо контрастира с тази в „Ай Би Ем“, която допреди няколко години се състоеше от разни изолирани една от друга групи, което доста чувствително се отрази и на нейната конкурентоспособност. После „Ай Би Ем“ си избра нов главен директор и нещата драстично се промениха. Днес организацията й наподобява тази в „Майкрософт“ и доколкото разбирам, това се отразява доста чувствително и на нововъведенията.

Всичко това подсказва, че можем да извлечем и едно общо правило за груповата организация. Ако вашата цел е новаторство-и-конкурентоспособност, значи трябва еднакво да избягвате и прекаленото „окрупняване“, и прекомерната „децентрализация“. Старайте се да постигнете друго — вашата страна, икономика, бизнес-отрасли и прочее да бъдат разделени на групи, които взаимно да се конкурират, но и да поддържат относително свободна комуникация помежду си, т.е. да се получи нещо като американската федерална система за управление, в чиято основа е заложена конкуренцията между отделните щати.

Последното допълнение към ПВС е свързано с един от централните въпроси на световната икономика: защо някои страни (като Съединените щати и Швейцария) са богати, а други (като Парагвай и Мали) тънат в мизерия? 49 49 Абсолютно същият въпрос си задава (и донякъде си и отговаря) и американският сатирик Пи Джей О’Рурк в Изяж богаташа (Изток-Запад, 2006). — Б.пр. Брутният национален продукт (БНП) на глава от населението в най-богатите страни е над 100 пъти по-голям от този на най-бедните. И това не е просто някакъв теоретичен проблем, който би осигурил хляб на професорите по икономика, защото той има и много важни политически измерения. Ако успеем да намерим отговора му, бедните страни биха могли да поемат инициативата в свои ръце и сами да променят това, което ги е направило бедни, както и да усвоят онова, което е направило другите богати.

Очевидно този отговор зависи донякъде и от различията в човешките институции. Най-прясното доказателство за това ни дават някои съседни страни, делящи на практика една и съща естествена среда, но имащи доста различни институции, а по същата причина и доста различен БНП. Ще ви дам четири особено красноречиви примера: Южна и Северна Корея, бившата Западна Германия и бившата ГДР, Доминиканската република и Хаити и Израел и неговите арабски съседи. Сред многобройните „добри институции“, с които разполага всяка първа страна в тези двойки и с които най-често се обяснява и тяхното по-добро благосъстояние, са ефикасното правораздаване, конкуренцията, гарантираното право на частна собственост, липсата на корупция, ниската престъпност и степента на отвореност на местната икономика (за търговия, приток на капитали, чужди инвестиции и т.н.).

Няма спор, че „добрите“, т.е. работещи институции дават част от отговора на нашия въпрос. Много икономисти (ако не и повечето) отиват още по-далеч и смятат, че „добрите институции“ са ключът към успеха. Много правителства, агенции и фондации градят на същата основа и своята политика — това е главното им условие, когато отпускат помощи и заеми, защото са обявили за свой основен приоритет изграждането на „добри институции“ в бедните страни.

Но вече все по-често се признава, че този възглед е и ограничен — не погрешен , а просто ограничен , — защото би следвало да се отчитат и някои други фактори, ако бедните страни наистина искат да станат богати. И това признание също си има политически измерения. Няма как да докараш „добри“ институции в бедна страна като Парагвай или Мали и да очакваш, че тези хора моментално ще се възползват от новата придобивка и ще постигнат същия БНП като Щатите и Швейцария. Критиките на тази идея за „добрите институции“ попадат в две основни категории. Едните отчитат значението и на други проксимални фактори — например общественото здравеопазване, географската специфика (почви и климат), налагаща ограничения на земеделската продукция, както и екологичните поражения. Другата категория критики касае самия генезис на „добрите институции“.