Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

От тази гледна точка няма нищо необичайно и в новозеландските мускетно-картофени баталии. На пръв поглед те са някакво изолирано явление, протекло на територията на Нова Зеландия, но то заслужава много по-широк интерес, тъй като носи белезите на още безброй такива „локални конфликти“. Само за две десетилетия, след като са се появили в най-северната част на Нова Зеландия, мускетите и картофите са прекосили деветстотин мили, за да стигнат и до най-южната. В по-далечното минало разпространението на земеделието, писмеността и по-добрите военни технологии е отнемало много повече време, а и е трябвало да се преодоляват далеч по-големи разстояния, но в основни линии социалният процес е бил същият — взаимно изместване и съперничество между отделните човешки общества. И днес можем само да гадаем дали и ядрените оръжия ще се разпространят по същия начин из целия свят, тръгвайки от онези осем страни, които в момента ги притежават…

Втората тема, предизвикала по-живени дискусии след 1997 г., може да бъде озаглавена така: „Защо Европа, а не Китай?“ В по-голямата си част ПВС разглеждаше различията между отделните континенти, като основният въпрос бе формулиран по следния начин: защо е станало така, че през последните хилядолетия евразийците (и то само някои от тях) са успели да се разпрострат по целия свят, но това не се е случило с австралийските аборигени, субсахарските африканци или американските индианци? В един момент обаче си дадох сметка, че много читатели биха попитали и друго: защо тъкмо европейците , а не китайците или някои други евразийци са успели да осъществят експанзия в световен мащаб? И тези читатели едва ли щяха да ми простят, ако не кажех нищичко по един толкова очевиден въпрос.

Затова аз му отделих известно внимание в епилога на моята книга, където изказах предположението, че основната причина, поради която Европа е изпреварила Китай, е много по-дълбока от всички онези проксимални фактори, изтъквани от повечето историци (включително и тези доста спорни обяснения като „неравния“ сблъсък между китайското конфуцианство и европейската юдео-християнска традиция, възходът на европейския капитализъм или изсичането на британските гори, което принудило местните индустриалци да се заемат по-сериозно с разработването на природните изкопаеми в страната си). Зад всички тези второстепенни фактори аз съзирах една-единствена основна причина, която нарекох „правило на оптималната фрагментация“: т.е. същите онези абсолютни, или географски фактори, които са дали възможност на Китай да се обедини толкова рано, а и да остане единен през по-голямата част от историята си, но затова пък Европа дължи на тях своята вечна „разединеност“. Работата е там, че тъкмо европейската „разединеност“, а не китайското „единство“ е стимулирала прогреса на технологията, науката и капитализма, тъй като е изостряла конкуренцията между европейските държави и е гарантирала на по-дръзновените новатори не само „алтернативни финансови източници“, но и закрила от преследванията…

Впоследствие обаче някои историци ми посочиха един мой пропуск: всички тези неща — европейската разединеност, китайското единство и съотношението на силите им — са били доста по-сложни, отколкото аз съм ги представил в моята книга. Първо, географските граници на тези две политико-социални сфери, наричани за удобство „Европа“ и „Китай“, непрекъснато са се менели през вековете. До началото на XV в. Китай е водел убедително пред Европа в сферата на технологиите, което не изключва възможността да го направи отново в бъдещето и тогава въпросът „Защо Европа, а не Китай?“ вече би касаел само едно мимолетно историческо явление, което едва ли се нуждае от по-задълбочени обяснения. Политическата разединеност може да доведе до най-различни следствия и нейният ефект далеч не се изчерпва с това да предложи една „по-конструктивна основа за взаимна конкуренция“, да не говорим, че тази конкуренция спокойно може да бъде и много-много деструктивна (да си припомним само двете световни войни). А и самото понятие „фрагментация“ предполага не „монолитно“, а едно доста по-сложно и многопластово явление. Нейният ефект върху човешката изобретателност зависи и от такива фактори като свободата , защото само тя би позволила на идеите и хората да прекосяват границите между отделните „фрагменти“. От значение е и това, дали тези „фрагменти“ са се обособили като самостоятелни части или са все още „разклонения“ (или „клонинги“) на някои други. А и „оптималността“ също може да варира в зависимост от мерките, с които я определяме — например онази степен на политическа фрагментация, която би предложила оптимални условия за технологически нововъведения, може и да не е чак толкова „оптимална“ по отношение на някои други неща като икономическата производителност, политическата стабилност и… човешкото щастие.