Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Пушки, вируси и стомана (която за краткост ще наричам по-натам ПВС ) е книга, поставяща си цел да обясни защо развитието на човешките общества на различните континенти е протичало по различен начин през последните тринайсет хилядолетия. Приключих работата си по ръкописа през 1996 г., а на следващата той бе публикуван. След това пристъпих към реализацията на други свои проекти — по-специално бих посочил моята следваща книга, посветена на рухналите човешки общества. Така че днес ме делят цели седем години от момента на написването на ПВС , което се е отразило и на фокуса на моите интереси. Как изглежда тази книга от дистанцията на времето и дали в света междувременно се случи нещо, което би ме накарало да променя или да допълня изводите, които предложих в нея? От моя гледна точка (която естествено е и пристрастна), централното послание на тази книга звучи не по-малко актуално и днес, а колкото до най-интересните събития, случили се след нейното публикуване, бих могъл да направя четири допълнения към моя разказ за възникването на съвременния свят и неговата най-нова история.

Основният ми извод се състоеше в следното: обществата са се развивали различно на различните континенти поради различията в тяхната околна среда, а не поради различията в човешката биология. Напредналите технологии, централизираната политическа организация и другите характерни особености на сложните човешки общества са можели да се появят само при по-гъсти и уседнали човешки популации, тъй като само те са били в състояние да натрупват хранителни излишъци — говоря за обществата, чиято прехрана е зависела от земеделието, а то е започнало да се развива някъде след 8500 г. пр.Хр. Работата е там, че най-подходящите за доместикация растения и животни, които са изиграли и най-съществена роля в развитието на земеделието, са били разпределени доста неравномерно по отделните континенти. Най-ценните (от тази гледна точка) диви видове са били съсредоточени само в девет малки ареала на земното кълбо и по същата причина те са се превърнали и в прародини на земеделието. Това пък е позволило на жителите на тези първи средища да потеглят с „летящ старт“ и първи да се сдобият с пушки, вируси и стомана. Езиците и гените на тези „прародители“, наред с техния добитък, посеви, технологии и писмености, са започнали да доминират не само в древния, но и в съвременния свят.

Откритията, които направиха археолозите, генетиците, езиковедите и някои други специалисти през последните пет-шест години, обогатиха нашите познания за тази история, без обаче да променят нейните основни параметри. Ще дам три примера. Едно от най-големите бели петна на географската карта на ПВС беше Япония, за чиято праистория аз нямах кой знае какво да кажа през 1996 г. Най-новите открития на генетиката обаче ми дават основания да заявя, че съвременната японска нация е продукт на една мащабна земеделска експанзия, доста подобна на онези, за които ставаше дума в ПВС : започналата през V в. пр.Хр. експанзия на корейски земеделци [т.е. от Корейския полуостров] в Югозападна Япония, която след това е обхванала и североизточните части на Японските острови. Въпросните имигранти са пренесли тук своето интензивно земеделие, базирано на ориза, както и металните сечива, и са се смесили с коренните жители (далечни родственици на днешните айни), за да създадат заедно съвременните японци — по същия начин, както по-„експанзивните“ растениевъди от Плодородния полумесец са се смесили със завареното население на Европа (ловци-събирачи), за да създадат и днешните европейци.

Другият пример е свързан с археологията. Навремето специалистите в тази сфера смятаха, че мексиканската царевица, фасулът и тиквата са стигнали до югоизточната част на Съединените щати по възможно най-прекия маршрут — през североизточно Мексико и източен Тексас. Днес обаче става ясно, че този маршрут би създал доста проблеми на тогавашните земеделци, тъй като минава през безводни земи. Затова и те са избрали по-заобиколния, от Мексико до днешния американски Югозапад (където тези посеви са стимулирали възхода на анасасийските общества), после Колорадо, а оттам са се спуснали по речните долини на Великите равнини към днешните югоизточни щати.

И за финал ще припомня, че в Глава X изтъкнах честите случаи на самостоятелна доместикация в двете Америки и бавното разпространение на едни и същи или сродни култури, което според мен се е дължало на ориентацията на континенталната ос — север-юг. За разлика от американската, евразийската континентална ос е ориентирана от изток на запад, което значително е улеснявало разпространението на посевите и е предотвратявало дублирането на земеделски дейности. Бих могъл да дам още много примери за ролята на континенталните оси, но от най-новите данни става ясно, че и „Великата петорка“ на евразийския едър и дребен рогат добитък се е сблъскала с почти същите премеждия като мексиканската царевица — за разлика от земеделието, скотовъдството е възниквало в някои части на Евразия, без това да има каквато и да е връзка с аналогичните процеси в другите.