Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Имам чувството обаче, че огромното мнозинство хора, занимаващи се с обществени науки, все още предпочитат да боравят с проксимални величини, когато искат да обяснят различния ход на европейската и китайската история. Наскоро Джак Голдстоун в една иначе доста премислена статия изтъкна значението на европейската (и особено британската) „инженерна мисъл“, под която той разбираше най-вече приложението на научни методи в машиностроенето. Ето и думите му: „Що се касае до енергията, има два проблема, с които се е сблъсквало всяко прединдустриално общество и това са нейното количество и концентрация . Количеството механична енергия, с което са разполагали прединдустриалните общества, е било крайно оскъдно — това са били естествените водоеми, животните и хората (които обаче е трябвало и да ядат), към които можем да добавим (с някои уговорки) и вятъра. Не бива да забравяме, че това количество по принцип е строго ограничено, независимо от географското местоположение. (…) Ето защо можем да си представим с какво огромно предимство са се сдобили тези общества, които са успели да намерят полезно приложение на енергията, извличана от изкопаемите горива. (…) Именно парната сила, приложена в тъкачеството, транспорта, тухларството, вършитбата, металургията, строителството и ред други отрасли е преобразила изцяло британската икономика. (…) И този подем на британската инженерна мисъл е бил следствие не толкова на общото развитие на европейската цивилизация, колкото на онези специфични и абсолютно непредвидими обстоятелства, възникнали в Британия през XVII-XVIII в.“ Ако тези разсъждения са верни, едва ли има смисъл да търсим някакви по-задълбочени географски или екологически обяснения.

В обществените науки обаче има и едно малцинство, което отстоява тъкмо противоположния възглед — подобен на този, който аз развих в епилога на ПВС , — и той е обстойно аргументиран от Греъми Ланг: „Екологическите и географски различия между Европа и Китай ни помагат да разберем и твърде различната съдба на науката в тези два региона. Първо, европейското земеделие, разчитащо основно на валежите, не е отреждало никаква роля на държавата, която през повечето време е оставала далеч от местните общности, а когато агро-промишлената революция в Европа е довела и до производството на по-големи количества храни, това е позволило и развитието на относително автономни градове, наред с такива типично градски институции като университетите, предшестващи появата на централизирани държави в края на Средновековието. Затова пък необходимостта от напоителни системи в китайското земеделие е способствала и за ранната поява на един друг тип държави в големите речни долини — тези, която постоянно се месят в работите на своите поданици, а градовете и техните институции никога не са се сдобивали с такава автономия, каквато са имали в Европа. Второ, самата географска среда в Китай не е позволявала по-продължително съществуване на независими държави. Тя дори е улеснявала завладяването и обединяването на огромни територии, след което са настъпвали продължителни периоди на (относителна) стабилност под властта на императора. В резултат на това се е развила една държавна система, която не е предлагала условия за възникването на модерната наука. (…) Разбира се, всички тези обяснения звучат и доста опростенчески. Но те имат своите предимства, защото ни помагат да избегнем затворения кръг, в който често попадат онези, които не желаят да проникнат по-дълбоко в материята и се задоволяват с констатирането на социалните и културни различия между Европа и Китай. Обясненията от този род неизбежно пораждат нови и нови въпроси — а защо всъщност Европа и Китай се различават в социално и културно отношение? В този смисъл географията и екологията предлагат много по-солидна основа за научни разсъждения.“

С други думи, задачата на историка се свежда до следното — да съчетае всички тези различни подходи и да намери отговор на въпроса: „Защо Европа, а не Китай?“ И този отговор може да има много важни последствия, защото ще ни подскаже и кой е най-добрият начин за управление на днешните Европа и Китай. Например според Лант (а такова е и моето мнение) онази катастрофа от 60-те и 70-те години, наречена „Културната революция“, която позволи на шепа самозвани „държавници“ да блокират за цели пет години образователната система на най-голямата страна в света, може да не се окаже случайно и изолирано явление, а да предизвика още много подобни катастрофи в бъдещето, ако Китай не вземе съответните мерки и не децентрализира своята политическа система. На свой ред Европа, която днес се стреми с всички сили към политическо и икономическо обединение, би следвало да се замисли по-дълбоко — дали така няма да отстрани и основната предпоставка за своите успехи от последните пет столетия?…