Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

С настъпването на т.нар. Малка ледникова епоха през XIII в. общото захлаждане в Северния Атлантик усложнява допълнително и без това трудните условия за производство на храни в Гренландия, както и плаванията дотам от Норвегия или Исландия. Последният известен ни контакт между гренландци и европейци е бил осъществен през 1410 г., когато бурите принудили един исландски кораб да се отклони от курса си. Когато европейците възобновяват през 1577 г. визитите си в Гренландия, норвежката колония вече не е съществувала, вероятно изчезнала безследно още през XV в.

Затова пък северноамериканското крайбрежие очевидно е попадало извън обсега на корабите, отплавали от самата Норвегия, особено като имаме предвид нивото на скандинавската технология през периода от 986 до 1410 г. Подобни визити е можело да се осъществят само от Гренландия, през онези двеста мили на Дейвисовия проток. Естествено, вероятността една толкова малка и маргинална колония да предприеме проучвателни и завоевателни експедиции в Северна Америка, а след това да пристъпи и към нейното масово заселване, е била равна на нула. Дори и това единствено викингско поселище в Нюфаундленд едва ли е било нещо повече от временен лагер, в който през някои зими са се приютявали няколко десетки души. А и в сагите се споменава за нападенията на т.нар. „скраелинги“ — най-вероятно нюфаундлендски индианци или пък ескимоси от Дорсет.

Съдбата на гренландската колония, най-западният пост на средновековна Европа, си остава и една от най-„романтичните“ загадки на археологията. Дали последните гренландски викинги са измрели от глад или са се издавили при опита си да отплават от тази негостоприемна земя? Или просто са се смесили с ескимосите? Или пък са били покосени от техните вируси и/или стрели? Тези въпроси, свързани с проксималните фактори, засега остават без отговор, но основните причини, поради които се е провалила викингската колонизация на Гренландия и Америка, са повече от ясни. Тази колонизация не е успяла, защото и трите й компонента — началната точка (средновековна Норвегия), целта (Гренландия и Нюфаундленд) и времето (984–1410 г.) — са били сами по себе си достатъчна гаранция, че потенциалните предимства на тогавашна Европа в сферата на производството на храни, технологиите и политическата организация в този случай не са можели да намерят ефективно приложение. Климатът е бил твърде суров за интензивно производство на храни, а дори и железните сечива на шепата викинги, пристигнали от една от най-бедните страни в тогавашна Европа, едва ли са можели да се противопоставят ефикасно на каменните, костени и дървени сечива на ескимоските и индианските ловци-събирачи, които открай време се ползват със славата на най-големи майстори на оцеляването в арктически условия в целия свят.

Затова пък вторият евразийски опит за колонизация на Новия свят е успял, защото този път компонентите — начална точка, цел, географска ширина и време — са позволили и много по-ефикасна реализация на потенциалните предимства на Европа. За разлика от Норвегия, Испания е била богата и достатъчно гъсто населена, за да си позволи финансирането на изследователски експедиции и основаването на нови колонии. Освен това испанците са направили своя десант в субтропическите зони, които са били изключително подходящи за интензивно производство на храни. В началото то наистина се е базирало главно на местните насаждения, но все по-важна роля са започнали да играят докараните от Евразия домашни животни, особено говедата и конете. Презокеанските колониални начинания на Испания са започнали през 1492 г., т.е. след близо един век на стремително развитие на корабостроенето, стимулирано и от постиженията в сферата на навигацията, платната и самата форма на корабите, осъществени в региона на Индийския океан от някои други общества на Стария свят (ислямското, индийското, китайското и индонезийското). В резултат на всичко това корабите, построени и оборудвани в Испания, са били в състояние да преплават по ширина Атлантическия океан — за тях вече не са важали онези „ограничения“, които са осуетили викингската експанзия от Гренландия. Има и още нещо: в колонизацията си на Новия свят Испания скоро е била последвана от половин дузина други европейски държави.

Първите европейски поселища в Новия свят са били основани още през 1492 г. от Колумб в Западните Индии (или Антилските острови). Местните жители, чийто предполагаем брой по време на „откриването“ им е надхвърлял един милион, скоро са били изтребени до крак на повечето острови вследствие на болестите, убийствата, войните и нечовешкото отношение към тях. Някъде към 1508 г. е била основана и първата колония на американския материк, в региона на Панамския провлак. След това е дошъл ред на завладяването и на двете най-големи местни империи, тези на ацтеките и инките, съответно през 1519–1520 г. и 1532–1533 г. И в двата случая огромен принос имат някои пренесени от европейците епидемични заболявания (най-вероятно едрата шарка), които не само са убили самите императори, но и една огромна част от поданиците им. Останалото са свършили смазващото военно превъзходство, с което са разполагали дори и най-малките испански кавалерийски формирования, в комбинация със значително по-богатия политически опит, който е позволявал на нашествениците да се възползват от междуособиците сред местното население. През XVI и XVII в. европейското завладяване на Новия свят е приключило окончателно с падането и на последните независими държавици в Централна Америка и северната част на Южна Америка.