Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Спецификата на американската флора също е допринесла за по-слабата конкурентоспособност на местното производство на храни. Това важи в най-голяма степен за Източните щати, където са били усвоени самостоятелно само пет-шест насаждения, включително и дребнозърнести, но нито една едрозърнеста „култура“. Бобовите и влакнодайните също са останали непознати, както и плодните и орехови дървета. Това поне обяснява защо мезоамериканската царевица е започнала да доминира на всички места в Новия свят, където е възниквало земеделие. За сравнение, ако на дивите житни (пшеницата и ечемика) в Плодородния полумесец са били нужни само няколко века, за да еволюират — с минимални модификации — в земеделски култури, то на мезоамериканското теосинте са му трябвали цели хилядолетия, за да се превърне в днешната царевица, като при това е претърпяло и драстични промени в своята репродуктивна биология — зърната му са се лишили от твърдата като камък обвивка и са увеличили многократно обема си.

Ето защо, дори и да приемем лансираните напоследък по-късни дати, не можем да отречем, че в основните средища на Новия свят — Мезоамерика, Андите и източните Щати — е изтекло май доста време, от порядъка на хилядолетие и половина-две, от първите наченки на земеделие около 3000–2500 г. пр.Хр. до по-масовата поява на постоянни селища между 1800 и 500 г. пр.Хр. Явно в продължение на хилядолетия индианското земеделие е било само една добавка към лова и събирачеството и от него са можели да се изхранват съвсем малки популации. Ако пък приемем традиционните по-ранни дати, този промеждутък ще се окаже още по-голям — близо 5000 години, за разлика от Евразия, където в повечето случаи двете явления са тясно свързани. (Впрочем ловно-събираческият бит е бил достатъчно продуктивен, за да стимулира и появата на постоянни селища, поне в някои части на двете полукълба, много преди там да се наложи земеделието, например Япония и Плодородния полумесец в Стария и еквадорското крайбрежие и Амазония в Новия свят.) Очевидно оскъдният брой доместикати е ограничавал възможностите за интензивно производство на храни, което проличава особено ярко в трансформацията, преживяна от някои индиански общества, сдобили се с насаждения и домашни животни от други места, независимо дали американски или евразийски. В това отношение показателни са последствията от пренасянето на царевицата в Източните щати и Амазония, усвояването на ламата и в северната част на Андите и може би най-вече появата на коня, която е преобразила живота на много коренни общности в Северна и Южна Америка.

Наред с по-ранния старт и наличните диви видове, развитието на Евразия е било ускорявано и от дифузията на животни, растения, идеи, технологии и хора, която там е протичала значително по-лесно, отколкото отвъд океана поради някои географски и екологически фактори. Главната евразийска ос, простираща се от изток-запад, за разлика от тази на Америка (от север на юг), е давала възможност за такава дифузия, без да се променя географската ширина и съответно околната среда. За разлика от Евразия с нейната равномерна ширина, Новият свят се е простирал най-вече по дължина, свивайки се почти докрай в Централна Америка и особено Панама. Освен това е бил и доста по-фрагментарен, накъсан от зони, неподходящи за земеделие и по-големи човешки популации. Тези бариери са включвали панамските джунгли, изолирали мезоамериканските общества от тези в Андите и Амазония, сухите зони в Тексас, изолирали Югозападните щати от Югоизточните, както и пустините и високите планини, обградили тихоокеанското крайбрежие, иначе изключително подходящо за земеделие и животновъдство. В резултат на всичко това в Новия свят не е имало дифузия на домашни животни, писмени и политически системи, а тази на посевите и технологиите между основните средища е била ограничена или поне изключително бавна.

Струва си да се спрем по-обстойно на някои от последствията на тези бариери. Например производството на храни никога не е успяло да стигне от Югозападните щати и долината на Мисисипи до днешните „житници“ Калифорния и Орегон, където коренните общества са си останали ловци-събирачи не заради друго, а заради липсата на подходящи доместикати. Ламите, морските свинчета и картофите от Андите никога не са стигнали до мексиканските планини, затова и Мезоамерика и Северна Америка са си останали без домашни бозайници (ако не броим кучетата). И обратното, слънчогледът от Източните щати така и не е стигнал до Мезоамерика, а мезоамериканската пуйка — до Южна Америка или Източните щати. На мезоамериканската царевица и фасул им е отнело съответно три и четири хилядолетия, за да прекосят 700-те мили от мексиканските ниви до Източните щати. Но и след идването на царевицата е трябвало да изтекат още седем века, за да се появи и нужният сорт, издържащ на местния климат, и впоследствие да се стигне и до разцвета на мисисипските общества. На царевицата, фасула и тиквата са им трябвали май няколко хилядолетия, за да стигнат от Мезоамерика до Югозападните щати. Ако посевите от Плодородния полумесец са се разпространявали достатъчно бързо на изток и запад, за да спестят излишните усилия в същата сфера, то екологическите бариери в Новия свят са станали причина за паралелното протичане на редица идентични процеси.