Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Разпространението на някои подсемейства (или групи, ако използваме традиционната класификация) вероятно също се дължи на експанзиите на отделни човешки популации, свързани най-вече с производството на храни. В тази категория попадат юто-ацтекските езици, говорени не само в Мезоамерика, но и в Западните щати, ото-мангуанските (или отоми-миштеко-сапотекските) в Мезоамерика, начес-мускогските в Югозападните щати и аравакските в Западните Индии. Трудностите, които срещат езиковедите при класификацията на коренните американски езици, в известен смисъл отразяват и трудностите, на които са се натъквали и някогашните индиански общества при разселението си из Новия свят. Но едно поне е сигурно: ако някое индианско общество, развило интензивно производство на храни, бе успяло навремето да заеме и по-обширна територия със своите насаждения и домашни животни, то щеше да остави и съответните следи — например по-ясно обособени езикови семейства, както това е ставало в Евразия, а връзките между отделните американски езици нямаше да са обект на такива ожесточени спорове.

Ето че идентифицирахме трите основни фактора, осигурили предимство на европейските нашественици в Новия свят: по-добрият, „летящ“ старт на Евразия по отношение на уседналостта; по-високата ефективност на нейното производство на храни, дължаща се на по-богатия избор от подходящи за доместикация растения и най-вече животни; а също така и липсата на по-сериозни географски и екологически бариери пред вътрешноконтиненталната дифузия. Има и още един, четвърти, попадащ в сферата на умозримото, към който ни насочва учудващата липса на инвенции в Новия свят: например андийските общества не са успели да открият колелото и писмеността, макар и да са просъществували почти толкова дълго, колкото и аналогичните по-сложно структурирани общества в Мезоамерика, които обаче са направили тези открития. Но дори и на тях колелото е служело по-скоро за забавление и впоследствие е било забравено. Дори и мезоамериканците не са стигнали до идеята за ръчна количка, която отрано е навлязла в древнокитайския бит. Тази озадачаваща „неинвентивност“ напомня също така озадачаващата „неинвентивност“ (или по-скоро нежелание да се възползваш от новостите), наблюдавана не само в средновековна Япония, но и сред някои по-малки и изолирани общества като тасманийците и австралийските аборигени, а и обитателите на полинезийските острови и арктическата зона в Северна Америка. Разбира се, Новият свят като цяло трудно може да бъде наречен „малък“: общата площ на двете Америки отговаря на 76% от тази на Евразия, а и населението им през 1492 г. едва ли е отстъпвало много по численост на евразийското. Но както видяхме, Новият свят е бил разкъсан на „острови“, които почти не са поддържали отношения помежду си. Може би странната съдба на индианските колелета и писмени системи илюстрира същите принципи, които проличават в една по-крайна форма в историята на същинските островни общества.

След самостоятелното си развитие в продължение на близо 13 000 години, накрая, през последното хилядолетие, най-напредналите американски и евразийски общества са влезли и в открит сблъсък. Дотогава единствените контакти между Стария и Новия свят са се ограничавали със спорадични срещи между ловците-събирачи от двата бряга на Беринговия проток.

Не е имало например никакви опити от страна на коренните американци да колонизират Евразия, освен в района на Беринговия проток, където една малка популация от родени в Аляска ескимоси (от племето инуит) са успели да се заселят и на отсрещния сибирски бряг. Първият документиран опит за евразийска колонизация е бил осъществен от норвежки мореплаватели в арктическата и субарктическата зона на Северна Америка (вж. Фигура 18.1). Същите викинги са колонизирали Исландия през 874 г. от нашата ера, а по-късно, през 986 г., исландските колонисти са колонизирали и Гренландия, а накрая гренландските колонисти многократно са посещавали североизточното крайбрежие на Северна Америка в периода между 1000 и 1350 г. Единствените следи от викинги, които археолозите са открили в Новия свят, са в Нюфаундленд. Най-вероятно това е полумитичната „Винландия“, описвана в скандинавските саги, където се споменава и за плавания до други земи, разположени доста по̀ на север, а това пък може да са източните брегове на островите Бафин и Лабрадор.

Условията в Исландия са позволявали развитието на скотовъдство и (съвсем ограничено) земеделие, а площта й е била достатъчна една относително малка норвежка популация да се съхрани и до наши дни. По-голямата част на Гренландия обаче е скована от ледове и дори двата й фиорда, предлагащи най-благоприятни условия, са играли само маргинална роля във викингското производство на храни. Броят на гренландските колонисти никога не е надвишавал няколко хиляди. Те винаги са зависели от вноса на храни и желязо от Норвегия, както и на дървесина от бреговете на Лабрадор. За разлика от Великденския и другите по-отдалечени полинезийски острови, Гренландия не е успяла да изгради някакво самодостатъчно общество от производители на храни, независимо че е осигурявала нужните ресурси за инуитските ловци-събирачи, обитавали я преди и след периода на викингската инвазия. Но и населението на самата Норвегия, както и на Исландия, е било твърде малочислено и бедно, за да продължи да оказва някаква по-съществена подкрепа на гренландските колонисти.