Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Не по-малко поразителен е и ефектът, който тези бариери са оказали върху много други човешки дейности. Например азбучното писмо (възникнало най-напред в източното Средиземноморие) се е разпространило накрая сред всички по-комплексни евразийски общества от Англия до Индонезия, с изключение на Далечния изток, където са се наложили системи, произлезли от китайските йероглифи. Затова пък единствените писмени системи в Новия свят, мезоамериканските, никога не са успели да стигнат до по-сложно структурираните общества в Андите и Източните щати, за да могат и те да ги усвоят. Колелото, създадено в Мезоамерика просто като детска играчка, никога не е успяло да се срещне с ламата, одомашнена в Андите, за да се стигне и до появата на някакъв „транспорт“ в Новия свят. В Стария свят дори и новопоявилите се империи са стимулирали дифузията по главната ос: Македонската и Римската са се простирали на 3000 мили, а Монголската — на 6000, докато техните аналози в Мезоамерика не са изграждали никакви политически връзки помежду си, а най-вероятно не са и били чували за етнархиите в днешните Източни щати, разположени на 700 мили северно от тях, или за държавите в андийския регион, отстоящ на 1200 мили от южните им граници.

По-голямата географска фрагментация на Новия свят намира отражение и в разпределението на езиците. Езиковедите общо взето са склонни да подреждат всички евразийски езици (с някои нищожни изключения) в рамките на десетина семейства, всяко от които се състои от стотици сродни езици и наречия. Например индоевропейското семейство, към което спадат и английският, френският, руският, гръцкият и хинди, включва 144 езика. Но само някои от тези семейства са заели по-обширни територии, най-вече индоевропейското, което днес обхваща почти цяла Европа и немалка част от Западна Азия, включително и Индийския полуостров. Езиковедските, историческите и археологическите данни, с които разполагаме, показват ясно, че по-широкото разпространение на дадено семейство се дължи на някаква по-мащабна експанзия на съответния праезик, осъществена в историческите времена, и последвана от неизбежната диференциация на местна основа, в резултат на която са се образували и цели семейства от сродни езици (вж. Таблица 18.2). Експанзията на тези праезици също може да се обясни най-добре с предимствата, които техните представители (винаги производители на храни) са имали пред ловците-събирачи. В Глава XVI и XVII се спряхме на експанзиите, осъществени от синотибетското, австронезийското и някои други езикови семейства от Източна Азия. Сред по-важните аналогични процеси от последното хилядолетие е разпространението на индоевропейските езици — от Европа до двете Америки и Австралия, на руския — от Източна Европа в Сибир, и на тюркските езици (част от алтайското семейство) и по-специално турския, който се е разпространил на запад от Централна Азия, за да обхване и днешна Турция.

С изключение на ескимоско-алеутското семейство в Арктическа Америка и на-дене, чиито представители живеят в Аляска, Северозападна Канада и Югозападните щати (например добре познатите ни навахо и апачи), Новият свят като цяло не предлага примери за някакви по-мащабни езикови експанзии. Повечето специалисти по коренни американски езици дори не признават други големи и ясно обособени семейства освен двете, които току-що споменахме. Те са склонни да делят всички останали американски езици (чийто брой по различни оценки се движи от 600 до 2000) на стотина групи и изолирани езици. Напоследък някои щатски езиковеди оспорват този възглед, например Джоузеф Грийнбърг, според когото всички коренни американски езици (с изключение на ескимоско-алеутските и на-дене) влизат в едно общо семейство, америндското, делящо се на дузина подсемейства.