Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Втората причина е все по-голямата невъзможност за колективни решения, когато самият колектив се разраства. Взимането на решения от всички възрастни все още е възможно в онези новогвинейски села, които са достатъчно малки и новините и информацията бързо достигат до всеки, а и всеки може да изслуша абсолютно всеки на селското събрание и може да се изкаже, ако има такова желание. Уви, всички тези условия са неосъществими в по-големите общества. Дори и днес, във времената на микрофоните и високоговорителите знаем, че митингът не е начин да решиш проблемите на едно хилядно множество. Ето защо всяко голямо общество трябва да се структурира и централизира, ако иска да взима ефикасни решения.

Третата причина касае икономическите съображения. Всяко общество се нуждае от определени средства, за да разпределя благата между своите членове. В някои дни индивидът може да се сдобие с по-голямо количество от някое насъщно благо, но в други да не е така. Печалната истина е, че хората не са еднакво талантливи, затова някои се уреждат с повече неща — за сметка на други. В по-малките общества, където и диадите са по-малко, размяната на блага може да се уговори директно между отделните личности или семейства по пътя на реципрочния обмен. Но същата математика, заради която директното междуличностно решаване на конфликтите в по-големите общества е неефективно, прави неефективни и директните междуличностни икономически трансфери. По-големите общества могат да функционират икономически, ако освен реципрочна имат и редистрибутивна икономика. И онези блага, които са в излишък на някого, трябва да се предават на някаква централизирана власт (или „авторитет“), който след това да ги преразпределя сред тези, които се нуждаят от тях.

Най-важното съображение, оправдаващо по-сложната организация на по-големите общества, е свързано с гъстотата на населението. Както можем да се досетим големите общества, съставени от производители на храни, имат не само повече членове, но и по-голямо гъстота на населението в сравнение с малките номадски групи на ловци-събирачи. Всяка група от няколко десетки ловци заема всъщност огромна територия, за да могат тези хора да намират повечето нужни им ресурси. Онова, което го няма там, могат да си го набавят чрез търговия със съседни групи (през интервалите между две войни). Когато броят й се увеличи, тази номадска група може да се свие и на по-малка площ, а и ще й се налага да намира все повече неща извън нея. Например няма как да разделиш шестнайсетте хиляди квадратни мили на Холандия между нейните 16 милиона жители на 800 000 индивидуални територии, всяка от които да обхваща 13 акра и да служи като дом на някоя автономна група от 20 човека, която се препитава на тези 13 акра, но от време на време се ползва и от предимството да ходи на границата, за да обменя някои стоки (включително и съпруги) със съседната номадска група. Тези пространствени реалности налагат по-гъсто населените региони да поддържат и по-сложно организирани общества.

Тоест тези съображения — решаването на конфликтите, взимането на решения, икономиката и наличната площ — карат по-големите общества да се централизират. Но централизацията на властта неизбежно отваря вратата — за онези, които държат властта, имат достъп до информацията, взимат решенията и преразпределят благата — да се възползват от откриващите се възможности да облагодетелстват себе си и своите роднини. За всеки, запознат с днешното групиране на хората, това е очевидно. Още с появата на ранните общества тези, които са се сдобили с централизирана власт, постепенно са се утвърдили като елит, произлязъл по всяка вероятност от онези няколко равнопоставени селски клана, които с времето са станали „по-равни“ от останалите.

Това са причините, поради които големите общества не могат да функционират с групова организация и вместо това се превръщат в комплексни клептокрации. Но ние още не сме дали отговор на въпроса как малките, прости общества се развиват или сливат в по-големи и по-сложни. Сливането, централизирането разрешаване на конфликтите, взимането на решения, икономическото преразпределяне и клептократичната религия не се появяват автоматично с някакъв си русоистки „обществен договор“. Кое стимулира окрупняването?

Отговорът донякъде зависи от еволюиращия начин на мислене. В началото на тази глава споменах, че обществата, класифицирани в една и съща категория, не са напълно идентични помежду си, защото хората и човешките групи са безкрайно различни. Да вземем например номадските групи и племената — „големците“ на някои от тях неизбежно са по-харизматични, по-могъщи и по-умели във взимането на решения от тези на другите. От големите племена тези с по-изявени „големци“ (което ще рече и по-голяма централизация) имат предимство пред онези, в които централизацията не е така силна. Племената, които разрешават конфликтите си по същия нескопосен начин като фаю, рискуват да се разпаднат на номадски групи, докато зле управляваните етнархии рискуват да се разпаднат на още по-малки етнархии или племена. Обществата, умеещи да решават ефективно конфликтите си, които взимат смислени решения и имат хармонично икономическо преразпределение, могат да развиват и по-добри технологии, да концентрират своята военна мощ, да овладяват по-големи и по-продуктивни територии, както и да съкрушават — една по една — по-малките автономни общности.