Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Повече от ясно е, че при сблъсък държавната структура би триумфирала над по-простата, тъй като има предимството на по-богатия арсенал и най-различни други технологии, да не говорим за такива чисто аритметични величини като броя на населението. Но има и две други предимства, потенциално заложени в етнархиите и държавите. Първо, човекът, взимащ централни решения, има предимството да концентрира военни части и ресурси. Второ, официалните религии и патриотичният плам, характерен за повечето държави, карат хората с охота да жертват живота си.

Тази охота е толкова силно програмирана у нас, гражданите на модерните държави, благодарение на нашите училища, църкви и правителства, че дори забравяме радикалния отказ, който бележи тя от предишната ни история. Всяка държава си има по някой лозунг, който подтиква гражданите й да умрат, ако е нужно, за своята държава. Достатъчно е да си припомним британския „For King and Country“ или испанския „Por Dios y España“, списъкът би бил безкраен. Подобни чувства са мотивирали и ацтекските воини от XVI в.: „Нищо не може да се сравни със смъртта на бойното поле, нищо не може да се сравни с пищната смърт, която е тъй мила на Него 31 31 Става дума за ацтекския национален бог Хуицилопочтли. , който ни дава живот: зърна ли я в далечината, сърцето ми закопнява за нея!“

Подобни емоции са немислими в номадските групи и племената. В описанията на моите новогвинейски приятели на някогашните им племенни войни няма и помен от племенен патриотизъм, готовност за саможертва или каквото и да било друго поведение, свързано с приемането на възможността, че ще бъдеш убит. Нападенията се правят от засада, най-често с числено преимущество, за да бъде намален до минимум рискът да загинеш за своето село. Тази нагласа рязко ограничава проявите на „воинска доблест“ сред племената в сравнение с държавните общества. Естествено онова, което прави патриотичните и религиозните фанатици толкова опасни противници не е смъртта на самите фанатици, а охотата, с която приемат това, че част от тях ще умрат, за да унищожат или разгромят „неверния враг“. Военният фанатизъм — от този тип, който е бил двигател на християнските и ислямските завоевания — най-вероятно е бил непознат на Земята допреди последните шест хилядолетия, когато се появяват етнархиите и най-вече държавите.

Как обаче малките, нецентрализирани и основани на родството общества са еволюирали в онези големи и централизирани структури, в които повечето членове не са тясно свързани? Вече разгледахме етапите в тази трансформация от номадски групи в държави, затова сега ще попитаме кое е подтикнало обществата да се преобразят по този начин.

Безброй са историческите моменти, в които държавите са възниквали абсолютно самостоятелно — или както някои антрополози биха се изразили, „по непорочен начин“, т.е. при отсъствието на каквито и да било предварително съществуващи държави наоколо. Подобни „целомъдрени“ (или „първобитни“) държави са възниквали поне по веднъж, а най-вероятно многократно на всеки континент с изключение на Австралия и Северна Америка. Праисторическите държави включват тези от Месопотамия, Северен Китай, долините на Нил и Инд, Мезоамерика, Андите и Западна Африка. През последните три века многократно са възниквали „туземни“ държави от етнархии, които са имали контакти с европейските — Мадагаскар, Хаваите, Таити и много части на Африка. Етнархии са възниквали самостоятелно дори още по-често — в абсолютно същите региони, както и в северноамериканския Югоизток и северозападното тихоокеанско крайбрежие, Амазония, Полинезия и субсахарска Африка. Генезисът на тези комплексни общества ни дава богати данни, за да осмислим и тяхното развитие.

С проблема за възникването на държавата са свързани много теории, като най-простата от тях отрича изобщо факта, че има някакъв проблем за разрешаване. За Аристотел държавата е едно естествено състояние на човешкото общество, което не се нуждае от обяснение. Грешката му е разбираема, защото всички общества, с които той е бил запознат — гръцките полиси от IV в. пр.Хр. — са били държави. Днес обаче знаем, че през 1492 г. по-голямата част от света е била организирана в етнархии, племена или номадски групи. Тоест образуването на държавата изисква някакво обяснение.

Следващата теория е и най-познатата. Според френския философ Жан-Жак Русо държавите се формират чрез обществен договор — тоест някакво рационално решение, до което хората са стигнали, след като са преценили своите себични интереси и са стигнали до извода, че в държавата ще им е по-добре, отколкото в по-простото общество, и доброволно са скъсали с тези по-прости обществени структури. Уви, научните наблюдения досега не са регистрирали и един-единствен случай, в който държавата е възникнала в подобна атмосфера на безпристрастна далновидност. По-малките единици не се отказват доброволно от своя суверенитет и не се сливат току-така в по-големи единици. Правят го само ако са били завладени или под външен натиск.