Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

За етнархията е характерна именно тази идеология (предвестник на институционализираната религия), която укрепва авторитета на вожда. Той може да съвместява еднолично функциите на политически лидер и жрец, но може и да поддържа определена група клептократи (и по-точно жреци), чиято функция е да намират идеологически оправдания за действията му. По същата причина етнарсите са заделяли една немалка част от събраните налози за строежи на храмове и други обществени сгради, тъй като те са служели не само като религиозни средища, но и като нагледен знак за могъществото на самия вожд.

Освен че оправдава действията на клептократите, институционализираната религия облагодетелства и самите централизирани общества в две много важни отношения. Първо, споделяната от всички идеология (или религия) спомага за решаването на проблема с мирното съжителство на хора, които не са свързани в родови отношения — тя просто им предлага една нова връзка, в която обичайното родство вече не играе роля. Второ, предлага им един нов мотив, доста по-различен от генетично заложения егоизъм, затова хората вече са по-склонни да жертват живота си за другите. По този начин — с цената на някои членове, загиващи в битките — цялото общество функционира много по-ефикасно в завоевателните войни или при евентуална външна заплаха.

Най-добре познатите ни политически, икономически и социални институции са тези на държавите, които днес обхващат цялата земна площ в света, с изключение на Антарктида. Една от общите черти между всички модерни и много древни държави е наличието на грамотен елит, но пък повечето от първите имат и грамотни маси. Изчезналите държави са оставили ясно разпознаваеми археологически следи: руини от храмове (със стандартен дизайн), поне четири поселищни пласта и специфични керамични стилове, срещащи се на площ от десетки хиляди квадратни мили. Тези данни ни позволяват да пресметнем, че държавите са възникнали в следната последователност: в Месопотамия — около 3700 г. пр.Хр., в Мезоамерика — към края на IV в. пр.Хр., в Андите, Китай и Югоизточна Азия — преди около две хилядолетия, а в Западна Африка — преди около десет века. В модерните времена става нещо обичайно държавите да се образуват от етнархии. Благодарение на всичко това разполагаме и с повече данни за държавите (от близкото и по-далечно минало), както и за начина, по който са възникнали, отколкото за етнархиите, племената и номадските групи.

Протодържавата споделя много от чертите на по-голямата (многоселищна) етнархия. Тя продължава възходящото развитие, минало през етапите номадска група, племе и етнархия. Ако населението на етнархията е варирало от няколко хиляди до няколко десетки хиляди, то това на повечето модерни държави е над един милион, а в случая с Китай — и над един милиард души. Резиденцията на върховния вожд спокойно може да се окаже столица на бъдеща държава. Останалите по-големи производителни центрове с времето се превръщат в истински градове, каквито липсват в етнархиите. Най-общо казано, тези градове се отличават от селата с монументалните си обществени сгради и владетелските палати, но и с натрупването на капитали (от налози или данъци) и концентрацията на хора, които не са само производители на храни.

Ранната държава е имала наследствен лидер, чиято титла е била равностойна на „цар“ — нещо като „вожд на вождовете“, упражняващ още по-голям монопол върху информацията, взимането на решения и властта. Но дори и в днешните демокрации най-важната информация е достъпна само на малцина избрани, чиято позиция им позволява да контролират потока от данни към останалите управляващи и по този начин те контролират и всички управленски решения. Например, в началото на Кубинската криза от 1962 г. президентът Кенеди бе ограничил достъпа до информация и взимането на решения (от които зависеше дали ще избухне ядрена война, която би отнела живота на половин милиард души) само сред десетчленния изпълнителен комитет към Съвета по национална сигурност, като въпросните „малцина“ бяха избрани лично от него. Впоследствие броят на хората, можещи да вземат окончателно решение, бе сведен до четирима — президентът плюс трима министри от неговия кабинет.

Централно налаганият контрол е много по-обхватен, а икономическото преразпределение — много по-екстензивно в държавата, отколкото в която и да е етнархия. Икономическата специализация е много по-екстремна — до такава степен, че вече дори земеделците не могат да задоволяват сами насъщните си нужди. Затова и ефектът върху обществото може да бъде катастрофален, когато държавната власт рухне, както например се случва с британските острови в периода между 407 и 411 г., когато оттам се изтеглят римските войски, заедно със съответните администратори и парична система. Дори най-ранните месопотамски държави са упражнявали централен контрол върху своите икономики. Храната им е била осигурявана от четири специализирани групи (земеделци, скотовъдци, рибари и градинари), като държавата е взимала продукцията на всяка от тях, а в замяна ги е снабдявала с онези стоки, сечива и храни, които те самите не са произвеждали. Държавата е набавяла семена и впрегатни животни на тези, които са се грижели за житата, взимала е въ̀лна от скотовъдците и я е разменяла срещу метали и други по-важни суровини, като същевременно е изплащала надниците (под формата на дажби) на изкопчиите, поддържащи иригационната система, от която са зависели земеделците.