Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Най-характерната икономическа черта на етнархията е скъсването (някои биха го определили като еволюционен скок) с реципрочния обмен, типичен за номадските групи и племената, при който А дава нещо на Б с презумпцията, че в неопределеното бъдеще Б ще даде нещо със същата стойност на А. Тъй като живеем в модерна държава, ние си позволяваме подобно поведение само на рождени дни и празници. С повечето си стоки се сдобиваме чрез покупко-продажби, както повелява и законът за търсенето и предлагането. Макар и да са продължили да практикуват реципрочния обмен (в който отсъстват маркетингът и парите), етнархиите са развили и една нова система, наричана редистрибутивна, или преразпределителна икономика. Ще се постарая да я представя по възможно най-простия начин. На най-ранния етап племенният вожд е получавал след жътвата определено количество зърно от всеки земеделец в племето, след което е започвал да дава угощения на всички свои съплеменници, на които е сервирал хляба и останалите съестни продукти, получени от събраното зърно, и по този начин се е лишавал от всичките си придобивки, за да ги възстанови на следващата жътва. С течение на времето нещата са започнали да се променят — все по-голям дял от продуктите, събирани и предавани от по-обикновените хора, вече не се е преразпределял сред тях, а е бил запазван само за вожда, неговите роднини и занаятчиите, с което редистрибутното се е превърнало в трибут (= налог) — предвестник на данъците, нещо обичайно за етнархията. На следващия етап „предводителите“ са изисквали от „предвожданите“ не само продукти, но и безвъзмезден труд — за строежи на обществени сгради и други проекти, от които е можело да се ползва цялото общество (например напоителните канали), но нерядко са облагодетелствали единствено вождовете (да, разкошните гробници).

Досега говорехме за етнархиите изобщо, сякаш всички са били еднакви. Истината е, че между тях е имало и значителни разлики. При по-големите е било обичайно предводителят да разполага и с повече власт, йерархията на роднините му е била по-сложна, а границата между тях и простолюдието — много по-отчетлива. Самите вождове са запазвали за себе си още по-голям дял от налозите, бюрокрацията е била по-многопластова, а обществените сгради — по-величествени. Затова пък някои общества, например на по-малките полинезийски острови, не са се отличавали особено от племенните, с изключение на наследствения статус на вожда. Колибата му е изглеждала като всяка друга, нямало е бюрокрации и дейности, в които да впрягат хората от по-долна ръка, вождът е преразпределял повечето продукти сред тези, които са му ги давали, а земята е била под контрола на цялата общност. На по-големите острови обаче, като Хаваите, Таити и Тонга, вождовете са си личали от пръв поглед със своите накити, в строежите на обществени сгради е била ангажирана внушителна работна сила и по-голямата част от налозите е оставал за вождовете, под чийто контрол е била и цялата налична земя. По-нататъшната градация в обществата с наследствени йерархии се изразява в това, че основната политическа единица — автономното село — се развива в регионален комплекс от села, най-голямото от които (резиденция на върховния вожд) контролира по-малките (резиденции на по-незначителните вождове).

Очевидно с появата на етнархията човечеството за първи път се е изправило и пред онази дилема, съпътстваща всички централизирани и неегалитарни общества. В най-добрия случай една етнархия би гарантирала реализацията на по-трудоемките и скъпи начинания, непосилни за отделната личност. В най-лошия тя функционира като клептокрация [от κλεπτω („крада“, „ограбвам“) + –крация], при което наличното богатство, или обществените активи, се взимат от по-нископоставените и се раздават на вишестоящите. В този смисъл аристократическите и чисто себичните интереси са неразривно свързани, независимо че в някои системи се акцентира повече върху едните, отколкото върху другите. Само една крачка дели типичния клептократ от мъдрия държавник и безскрупулния капиталист от обществения благодетел. Всичко се свежда до това — каква част от събраното от производителите се задържа от елита и доколко по-обикновените хора харесват начина, по който взетите от тях средства се преразпределят за общественото благо. За нас например президентът на Заир Мобуту е клептократ , защото задържа прекомерно голям дял от данъците (суми, равняващи се на милиарди долари) и преразпределя една нищожна част от тях (в страната му няма дори функционираща телефонна система). Но пък смятаме Джордж Вашингтон за държавник , защото е харчел парите на данъкоплатците за програми, намиращи широка обществена подкрепа, и не се е обогатявал лично, докато е заемал поста си, въпреки че се е родил в заможно семейство, а и богатството в тогавашните Щати е било разпределено много по-неравномерно, отколкото в което и да било новогвинейско село.