Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Има и една трета теория, която все още е популярна сред някои историци и икономисти, а тя почива на несъмнения факт, че и в Месопотамия, Северен Китай и Мексико иригационната система е започнала да се строи по времето, когато там са започнали да се появяват и държавите. Тази теория отбелязва също, че всяка голяма и сложна напоителна система се нуждае от централизирана бюрокрация, която да я построи и поддържа. След това същата теория превръща едно грубо съвпадение във времето в причинно-следствена връзка. Приема, че месопотамците, китайците и мексиканците са прозрели предимствата, които би им донесла по-мащабната напоителна система, независимо че по това време такава система не е съществувала никъде на Земята, че да ги убеди в плюсовете си. Затова тези адски далновидни хора решили, че трябва да слеят своите неефикасни и малки етнархии в една по-голяма структура — държавата, — която единствена би могла да ги дари с прелестите на иригацията.

Само че тази „хидравлична теория“ за образуването на държавата буди същите възражения като онези за обществения договор. По-конкретно тя като че ли се интересува само от финалния стадий в еволюцията на комплексните общества. Не казва нищо за онова, което е предизвикало прехода от номадски групи към племена и етнархии през онези хилядолетия, когато на хоризонта още не се е задавала никаква по-мащабна напоителна система. Когато подложим на по-обстоен анализ историческите или археологическите данни ще видим, че те не подкрепят тезата за иригацията като движеща сила в образуването на държавите. В Месопотамия, Северен Китай, Мексико и Мадагаскар вече е имало локални иригационни системи, още преди да възникнат там държави. Построяването на мащабни напоителни системи не съпътства появата на държавите, а идва значително по-късно във всеки от тези ареали. В повечето държави, формирани в земите на маите и в Андите, напоителните системи винаги са били малки — такива, каквито биха могли да построят и поддържат местните общности. Но дори и там, където са били създадени такива мащабни системи, те са били по-скоро вторичен резултат от държавите, които би трябвало да са се образували по съвсем други причини.

Според мен е много по-коректно да се изтъква един очевиден факт, който е и много по-съществен отколкото предполагаемата връзка между напояването и образуването на някои държави — а именно, че броят на населението е най-сериозният фактор в социалната комплексност. Както стана дума, номадските групи наброяват по няколко десетки души, племената — по няколкостотин, а етнархиите — от няколко хиляди до няколко десетки хиляди, докато държавите стартират с поне 50 000. Наред с тази по-обща връзка между регионалната популация и типа общество (група, племе и т.н.) се наблюдава и една по-фина тенденция, в рамките на всяка от тези категории: например че етнархиите с голямо население се оказват и най-централизирани, стратифицирани и комплексни.

Тези корелации подсказват убедително, че броят на регионалното население и гъстотата му имат нещо общо с образуването на по-сложно структурираните общества. Но те не ни казват как точно броят на населението функционира в онази причинно-следствена връзка, която води и до тяхната поява. За да проследим тази връзка, ще трябва да си припомним как възникват самите гъсти популации. А след това можем да видим защо едно голямо, но просто общество не може да устои. На тази основа ще можем да си зададем и въпроса как едно по-просто общество става по-сложно с увеличаването на броя на населението му.

Видяхме, че по-големите и по-гъсти популации се появяват само ако е налице производство на храни или поне изключително благоприятни условия за лов и събирачество. Някои по-продуктивни ловно-събирачески общества са достигнали организационното ниво на етнархията, но никога това на държавата: всички държави изхранват гражданите си чрез производство на храни. Тези обстоятелства, наред с вече споменатата връзка между броя на населението и сложността на обществото, са предизвикали и един безконечен дебат — от рода на „кокошката или яйцето“ — за причинно-следствените връзки между производството на храни, числеността на населението и социалната комплексност. Дали интензивното производство на храни е причината, която е стимулирала ръста на населението и по някакъв начин е довела до по-сложното общество? Или пък причината са именно по-големите популации и по-сложни общества, които са довели до интензифицирането на производството на храни?