Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

С други думи, конкуренцията между общества, намиращи се на едно ниво на комплексност, води до обществата на следващото ниво на комплексност — ако условията го позволяват. Племената се конкурират или комбинират с други племена, за да достигнат размерите на етнархии и на свой ред да завладяват или да се конкурират с други етнархии, завладяващи или съюзяващи се с други държави, за да се превърнат в империи. Най-общо казано, по-големите единици имат предимство пред по-малките, ако — има обаче едно голямо „ако“ — тези по-големи единици могат да се справят с проблемите, идващи с по-големите им мащаби, например постоянната заплаха в лицето на претендентите за властта, всеобщата омраза към клептокрацията и нарастващите проблеми, свързани с икономическата интеграция.

Сливането на по-малки единици в по-големи често е било документирано от историците и археолозите. Русо обаче да има много здраве — тези окрупнявания никога не са били правени от някакви малки и незастрашавани от нищо общества, решили доброволно да се слеят, за да гарантират щастието на своите граждани. Лидерите на по-малките общества (както и на по-големите) винаги са държали на своята независимост и прерогативи. Окрупняванията стават винаги по една от тези две причини: заплаха от външна сила или реална инвазия. Разполагаме с безброй примери за такива окрупнявания.

За подобно окрупняване под външна заплаха имаме добър пример в сформирането на черокската конфедерация в щатския Югозапад. В началото чероките са били разделени на 30–40 независими етнархии, всяка от които се е състояла от едно селище с около 400 жители. С идването на белите започват и конфликтите. Когато отделни чероки са ограбвали или нападали бели заселници и търговци, белите не са правели разлика между отделните им етнархии и са реагирали безразборно срещу всички чероки, било с военни действия, било с прекъсване на търговските контакти. На свой ред чероките се убедили, че е по-добре за тях, ако се обединят в конфедерация и го направили през XVIII в. На първо време, т.е. през 1730 г., по-големите етнархии си избрали общ лидер, един вожд на име Мойтой, който през 1741 г. бил наследен от своя син. Основната работа на тези лидери била да наказват отделните чероки, които нападали белите, както и да комуникират с правителството на белите. Някъде към 1758 г. чероките решили да поставят начина си на вземане на решения на регулярна основа, като свиквали ежегодно съвет, моделиран по образеца на предишните селски събрания, но вече само в едно и също село (Ечота), което фактически се превърнало в тяхна „столица“. Впоследствие чероките се ограмотили (както видяхме в Глава XII) и дори се сдобили със записана конституция.

Тоест черокската конфедерация е била сформирана не под пряк външен натиск, а чрез сливане и окрупняване на по-малки общности, дотогава ревниво държали на своята независимост, които са стигнали до идеята за обединение под заплахата за унищожение от могъщи външни сили. Почти по същия начин (както е описано във всеки американски учебник) колониите на самите бели американци — създаването на една от които, Джорджия, е предшествало възникването на черокската „държава“ — са се убедили да сформират собствена нация, когато са били заплашени от една толкова могъща външна сила като британската монархия. В началото американските колонии са държали яростно на своята самостоятелност, също като черокските етнархии, и първият им опит за окрупняване — с клаузите на конфедерацията от 1781 г. — се е оказал неефикасен, защото е предоставял прекалено голяма самостоятелност на бившите колонии. Едва по-нататъшните заплахи, като въстанието на Шейс от 1786 г. и бремето на военния дълг, принуждават бившите колонии да жертват автономията си и да се обединят в рамките на действащата и сега федерална конституция от 1787 г. Обединението на Германия през XIX в., обхванало едни доста докачливи на тема самостоятелност общности, също не е протекло без сериозни сътресения. Трите най-ранни опита (Франкфуртския парламент от 1848 г., възстановената Немска конфедерация от 1850 г. и Северногерманската конфедерация от 1866 г.) не са постигнали особен ефект, докато не се появява и конкретната външна заплаха — обявената от Франция война през 1870 г., която накарва принцовете да пожертват немалка част от своята власт, за да се обединят през 1871 г. под една централизирана имперска власт.

Другият начин за формиране на по-сложни общества (освен окрупняването под външна заплаха) е сливането им чрез завоевателни войни. Един добре документиран пример е възникването на зулуската държава в Югоизточна Африка. По времето, когато са осъществили първите си контакти с бели заселници, зулусите са били разделени на десетки малки етнархии. В края на XVIII в. с нарастването на населението конфликтите между отделните етнархии са станали още по-интензивни. Всички тези общества са се сблъсквали с един и същ проблем — изграждането на централизирана властова структура, с което се е справил най-успешно един от вождовете им, Дингисвайо, възкачил се на престола на етнархията Мтетва, след като убива съперника си през 1807 г. Същият Дингисвайо създава една по-ефикасна военна организация, като набира младежи от всички селища и ги групира не по регионален признак, а по възраст. Той създава и по-ефикасна централизирана политическа организация, просто като се въздържа от кланета, когато завладява някоя етнархия и пощадява живота на владетелското семейство (ако победеният не желае да сътрудничи с него, той го заменя с негов родственик). Успява да създаде и ефикасна структура за разрешаване на междуплеменните конфликти. Това му дава възможност не просто да завладее, но и да интегрира останалите 30 зулуски етнархии. Неговите наследници укрепват още повече ембрионалната зулуска държава, като създават нужната правова система, полицейски органи и церемонии.