Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Когато с моята жена, Мари, си карахме едно лято ваканцията в Австралия, решихме да посетим и едно място с добре запазени аборигенски скални рисунки в пустинята край град Менинди. Бях чувал за жегата и сушата в австралийската пустиня, а и бях прекарал доста продължителни периоди на жега и суша в калифорнийската пустиня и новогвинейската савана, затова сметнах, че съм натрупал достатъчно опит, за да не се притеснявам от онези дребни предизвикателства, с които бих могъл да се сблъскам като турист в Австралия. Ето защо, заредени с достатъчно питейна вода, ние с Мари тръгнахме да преодоляваме онези няколко мили, които ни деляха от въпросните рисунки.

Пътеката, тръгваща от лесничейството, ни водеше по един безкраен хълм — захлупени от безоблачно небе, на открит терен, който не предлагаше ни най-малка сянка. Сухият нажежен въздух, който дишахме, ми напомняше онова, което трябваше да вдишвам в една финландска сауна. В момента, в който наближихме скалния хребет, на който бяха рисунките, вече бяхме привършили водните си запаси. Бяхме загубили и интерес към праисторическото изкуство, затова просто се мъкнехме по нанагорнището с тежки въздишки и сумтения. Точно в този момент забелязах някаква птица, която несъмнено бе дрозд, но доста по-голям от всички дроздове, които бях виждал дотогава. Хрумна ми, че може би страдам от топлинни халюцинации — впрочем за първи път в живота си. С Мари решихме, че е най-добре да се връщаме.

И двамата бяхме спрели да говорим. Докато крачехме се концентрирахме в дишането си, изчислявайки разстоянието до следващия топоним, както и времето, което ни оставаше. Устата (и езикът ми) бяха пресъхнали, а лицето на Мари бе станало червено като домат. Когато най-накрая се добрахме и до лесничейството (което си имаше климатик), се пльоснахме в столовете до хладилника и изгълтахме последния половин галон вода в него, че дори помолихме лесничея за още една бутилка. Докато си седях, изтощен и физически, и емоционално, ми мина мисълта, че аборигените, сътворили онези рисунки, са живели цял живот в пустиня (без климатици) и въпреки това са успявали да си намерят не само храна, но и вода.

На белите австралийци Менинди е известен най-вече с това, че е бил базов лагер на двама бели, които здравата си изпатили от пустинната жега преди един век — ирландският полицай Робърт Бърк и английският астроном Уилям Уилс, злополучните водачи на първата европейска експедиция, прекосила Австралия от юг до север. Екипирани с шест камили, натоварени с храна уж за три месеца, Бърк и Уилс свършили провизиите си в пустинята на север от Менинди. На три пъти попадали и били спасявани от добре охранени австралийски аборигени, за които тази пустиня бил роден дом и които ги угощавали с риба, сладкиши от папрат и печени плъхове. Но в един момент Бърк по невнимание изпразнил револвера си по един от аборигените, вследствие на което цялата им група си плюла на петите. Въпреки огромното предимство, което имали пред местните — притежанието на огнестрелни оръжия, с които са можели да ловуват — Бърк и Уилс гладували, колабирали, а накрая и умрели само месец след раздялата си с аборигените.

Нашият горчив опит в Менинди, както и съдбата на Бърк и Уилс ми напомниха за трудностите, свързани с изграждането на човешко общество в Австралия. Австралия се отличава от останалите континенти: разликите между Евразия, Африка, Северна и Южна Америка изгледат незначителни в сравнение с тези между Австралия и всяка друга земна маса. Австралия определено е най-сухият, най-малкият, най-плоският, най-неплодородният, климатически най-непредсказуемият и биологически най-ощетен континент. Това е и последният континент, зает от европейците. Дотогава той е издържал възможно най-различните и най-малобройни човешки популации в света.

В този смисъл Австралия се явява и истински тест за теориите за междуконтиненталните различия. Имала е най-разнообразната околна среда и най-разнообразните човешки общности. Дали първото е породило второто? И ако е така, как? Затова и Австралия е най-логичният континент, с който ще започне нашето околосветско пътешествие, в което ще приложим наученото от Част II и III, за да разберем различните истории на отделните континенти.

Повечето лаици биха определили като най-характерна черта на коренните австралийски общества тяхната привидна „назадничавост“. Австралия е единственият континент, където хората са живели и до настъпването на модерната епоха без нито един от признаците на т.нар. цивилизация — без земеделие, скотовъдство, металообработване, лъкове и стрели, по-внушителна архитектура, постоянни селища, писменост, етнархии или държави. Вместо всичко това австралийските аборигени са били номадски или полуномадски ловци-събирачи, организирани в „първобитни орди“, живеещи във временни убежища (или колиби) и все още зависещи от каменните сечива. През последните 13 000 години в Австралия са се случили много по-малко културни промени, отколкото във всеки друг континент. Преобладаващата представа на европейците за коренните австралийци вече е намерила нагледен израз на думите на един ранен френски пътешественик, който пише за тях следното: „Това са най-окаяните хора на света и човешките същества, които стоят най-близо до примитивните скотове.“