Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Подобни примери с държави, създавани чрез завоевания, могат да се умножат до безкрайност. През XVIII и XIX в. европейците стават свидетели на формирането на „туземни“ държави от бивши етнархии — в числото им попада хавайската и таитянската държава в Полинезия, държавата Мерина в Мадагаскар, Лесото, Свази и още някои южноафрикански държави освен зулуската, Ашанти в Западна Африка, както и Анколе и Буганда в днешна Уганда. Ацтекската и инкската империя са били сформирани чрез завоевания през XV в., т.е. преди идването на европейците, но повечето, което знаем за формирането им, е от устните разкази на индианци, записани от испанските заселници. Формирането на римската държава и експанзията на Македония при Александър Велики са описани обстойно от съвременните им класически автори.

Всички тези примери подсказват, че войната — или заплахата от война — е играла ключова роля в повечето случаи на окрупняване на социални структури. Но войните, дори и тези между най-обикновени номадски групи, са постоянна величина в човешката история. Защо обаче те са ставали причина за появата на по-окрупнени общества едва през последните тринайсет хилядолетия? Вече стигнахме до извода, че формирането на комплексни общества е свързано по някакъв начин с ръста на населението. Нека сега подирим връзката между увеличаването на населението и изхода от войната. Защо войните често стават причина за окрупняване на общества, когато населението им е по-гъсто, а не обратното? Отговорът е, че съдбата на победените народи зависи от гъстотата на населението, като са възможни три варианта.

Когато тази гъстота е много ниска, както е обичайно в регионите, населени от номадски групи, оцелелите победени просто трябва да се изнесат по-далече от своите победители. Най-често такъв е изходът от войните между номадските групи в Нова Гвинея и Амазония.

Когато гъстотата на населението е умерена (както в регионите, обитавани от производители на храни), просто няма по-големи свободни територии, където оцелелите биха могли да избягат. А и племенните общества без интензивно производство на храни не могат да осигурят работа за робите (били те и военнопленници) и не могат да произвеждат излишъци от храна, които да предават на властта под формата на налози. Тоест победителите не могат да направят кой знае какво с победените, освен да се оженят за жените им. Не че това е най-разумното решение, но победените ги убиват, за да се разчисти пространство за победителите.

Когато гъстотата на населението е по-висока, както в регионите, заемани от държави и етнархии, победените пак няма къде да избягат, но победителите им разполагат с поне две възможности да ги използват (ако ги оставят живи). Тъй като и в етнархиите, и в държавите вече е налице някаква икономическа специализация, победените могат да бъдат използвани като роби, както често се е случвало в библейските времена. Имало е, разбира се, и алтернатива — много от тези общества са разполагали с интензивно производство на храни, способно да създава огромни излишъци от храни, затова победителите са можели да си позволят лукса да ги оставят да живеят на същото място, лишавайки ги обаче от политическа независимост, което пък е приемало най-често формата на редовни налози под формата на храни и обявяването на тяхната страна за част от държавата-победителка. Това е и най-честият изход от военните конфликти в записаната история. Например испанските конкистадори са искали да събират налози от победените ацтеки, затова са проявявали голям интерес към техните данъчни регистри. Оказало се, че налозите, които ацтеките събирали ежегодно от победените народи, включвали 7000 тона царевица, 4000 тона фасул, 4000 тона амарант на зърна, 2 000 000 памучни одеяла и огромни количества какао на зърна, воински костюми, щитове, украшения от пера и янтар.

Тоест производството на храни, конкуренцията и дифузията между отделните общества, които може и да са били основни причини, но са се различавали в следствията си и така или иначе са предполагали по-голяма гъстота на населението и уседнал бит, ни довеждат и до „проксималните агенти“ на завоеванията: вирусите, писмеността, технологиите и централизираната политическа организация. И тъй като тези основни каузи са били преследвани по различен начин на различните континенти, същото важи и за „посредниците“ на самите завоевания. Тези „посредници“ обикновено се развиват във взаимна връзка, но самата връзка не е стриктно регламентирана: например инките са създали империя, без да познават писмеността, а ацтеките са постигнали същото, като са познавали писмеността и само няколко епидемични заболявания. Примерът със зулусите на Дингисвайо показва, че всеки от тези „посредници“ има самостоятелен принос в изграждането на историческите модели. Сред десетките зулуски етнархии Мтетва не е имала особени предимства — не е разполагала нито с технологии, нито с писменост, нито с вируси, но въпреки това е успяла да победи останалите. Ако е имала предимства, то те са били в сферата на властта и идеологията. Ето защо сформиралата се впоследствие зулуска държава е съумяла да владее една немалка част от континента в продължение на близо столетие.