Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

И в двата случая въпросът пропуска най-същественото. Интензивното производство на храни и социалната комплексност взаимно се стимулират по пътя на автокатализата. Тоест нарастването на населението води до по-сложна обществена структура, като причините ще обсъдим по-долу, а по-сложната обществена структура на свой ред води до интензивно производство на храни, което ще рече и до нарастване на населението. По-сложните централизирани общества разполагат с уникалната възможност да организират обществените строежи (включително напоителни системи), търговията с по-далечни земи (включително внос на метали за изработване на по-добри земеделски инструменти), както и дейността на различни групи икономически специалисти (например като изхранват скотовъдците с житото на земеделците, а добитъка на скотовъдците предоставят на орачите, за да го впрягат в ралата си). Всички тези възможности на централизираните общества са стимулирали интензивното производство на храни, а оттам и нарастването на населението през цялата човешка история.

Освен това производството на храни спомага поне по три начина за спецификата на сложните общества. Първо, то включва труд, съобразен с пулса на сезоните. Щом съберат реколтата в хамбарите, земеделците вече са на разположение на централизираната политическа власт — за да строят обществени сгради, пропагандиращи могъществото на държавата (като египетските пирамиди), други проекти, които биха изхранили повече гърла (от типа на хавайските напоителни системи) или пък да се включват в завоевателни войни, целящи създаването на по-големи политически структури.

Второ, производството на храни може да бъде организирано така, че да създава излишъци от храна, която позволява икономическата специализация и социалната стратификация. С тези излишъци могат да се изхранват не само всички „тузари“ в едно комплексно общество: вождове, бюрократи и други представители на елита, но и писарите, занаятчиите и останалите специалисти, не произвеждащи храни, както и самите земеделци, когато са ангажирани в обществени начинания.

Накрая, производството на храни стимулира или налага уседналия бит, който е задължителна предпоставка за натрупването на собственост, развитието на сложни технологии и занаяти, както и строителството на обществени сгради. Значението на постоянното местожителство в едно сложно общество обяснява защо мисионерите и правителствата, когато правят първите си контакти с някоя неизвестна досега номадска група или племе в Нова Гвинея (или Амазония), обикновено преследват две непосредствени цели. Първата, разбира се, е повече от очевидна — да „умиротворят“ номадите, т.е. да ги убедят да не убиват повече мисионери, бюрократи и разни от сорта. Втората е да убедят номадите да заживеят в постоянни селища, така че мисионерите и бюрократите по-лесно да ги намират, за да им осигуряват някои услуги като медицински грижи и училища, но и за да могат да ги прозелитизират и контролират.

Тоест производството на храни не само стимулира нарастването на населението, но и в много отношения позволява самото създаване на по-сложни обществени структури. Това не означава, че производството на храни и по-големите популации правят неизбежна и появата на сложни общества. Как тогава ще обясним този емпирично доказан факт, че груповата (или племенната) организация не върши работа в общества със стотици хиляди членове или че всички съществуващи големи общества имат сложна и централизирана организация? Можем да приведем поне четири очевидни причини.

Първата — това е проблемът с конфликтите между непознати, които нямат нищо общо помежду си. Този проблем се разраства с астрономически размери, когато се увеличава и броят на хората, от които се състои едно общество. Контактите в една номадска група от двайсет човека включват само 190 междуличностни взаимоотношения (20 по 19, делено на две), но ако те са 2000, диадите вече ще са 1 999 000. И всяка от тези диади представлява потенциален конфликт — бомбата винаги може да избухне в някой по-разгорещен спор. Всяко убийство в номадската група или племето води до съответния опит за отмъщение (също с убийство), с който започва един безкраен цикъл от убийства и контраубийства, дестабилизиращи самото общество.

В номадската група, където всеки е тясно свързан с всеки друг хората, свързани едновременно и с двамата опоненти, се опитват да служат като посредници в свадата. В племето, където повечето хора са близки роднини и всеки познава поименно всички останали, посредничат общите роднини и приятели. Но пристъпи ли се прагът от „неколкостотин“, под който всеки може да познава всички останали, все повече диади се оказват двойки от абсолютно непознати хора. И когато двама такива непознати се сбият, малцина ще са тези, които са общи роднини или приятели и на двамата побойници, имащи личен интерес да прекратят конфликта. Повечето зяпачи ще се окажат приятели или роднини само на единия и ще вземат неговата страна, с което дуелът ще се превърне в грандиозно меле. Ето защо всяко голямо общество, което оставя решаването на конфликтите на всички негови членове, е обречено да се разпадне. Този фактор единствен би обяснил защо обществата с хиляди членове могат да съществуват само ако развият централизирана власт, която упражнява монопол върху силата и разрешава конфликтите.