Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Има още една причинно-следствена връзка между производството на храни и появата на писмеността — може би най-важното откритие от последните няколко хилядолетия (Глава XII). Само няколко са случаите в човешката история, когато писмеността е възниквала „от нищото“, и това е ставало на същите места, където са се появили и първите самостоятелни центрове на производство на храни в съответните региони. Всички останали общества, усвоили писмеността, са я получили наготово или са заимствали идеята за нея от тези центрове. Затова и за изследователя на световната история феноменът „писменост“ е изключително важен, тъй като му помага при идентифицирането на една друга констелация от причини: ефектът на географската среда върху лекотата, с която са се разпространявали новите идеи и изобретения.

Това, което важи за писмеността, важи и за технологията (Глава XIII). Ключовият въпрос е следният: дали технологическите нововъведения зависят толкова много от отделните личности (били те и гениални изобретатели) и ред други сходни фактори, че това не ни позволява да си изградим адекватно понятие за моделите в световната история? На практика, колкото и парадоксално да звучи това, ще видим, че този голям брой на културни фактори не само не затруднява, но дори улеснява разбирането ни за световните модели в областта на технологията. Той дава възможност на земеделците да генерират допълнителни количества храна, организираното производство на храни в земеделските общности стимулира и появата на тясно специализирани занаятчии, които не са непосредствено ангажирани с отглеждането на реколтата, за да осигуряват прехраната си, а развиват нови технологии.

Наред с издръжката на „професионални“ писари и изобретатели, производството на храни дава възможност на земеделците да предлагат аналогична подкрепа и на своите политически лидери (Глава XIV). Номадските групи на ловци-събирачи са относително егалитарни, а тяхната политическа дейност се ограничава в рамките на собствената им територия и сключването на нетрайни съюзи с околните аналогични групи. След появата на гъсто населени, уседнали и произвеждащи храни общности идва ред и на появата на вождовете, царете и администраторите. Такива бюрократични структури са от съществено значение не само за управлението на по-големите и гъсто населени региони, но и за поддържането на редовни армии, изпращането на флотилии с разузнавателна или проучвателна цел, както и за подготовката на бъдещите завоевания.

В Част IV („Около света в пет глави“) наученото от Част II и III се прилага спрямо всички континенти и някои от по-важните острови. Глава XV разглежда не само историята на Австралия, но и тази на големия остров Нова Гвинея, който в далечното минало също е бил част от австралийския континент. Случаят с Австралия, която е родина на единствените днешни общества с най-прости и примитивни технологии, но и единственият континент, на който не е възникнало самостоятелно производството на храни, предлага сериозно изпитание за теориите за междуконтиненталните различия на човешките общества. Ще разберем и защо австралийските аборигени са оставали ловци и събирачи, дори когато повечето народности от съседна Нова Гвинея вече са произвеждали храни.

В Глава XVI и XVII развитието на Австралия и Нова Гвинея се съпоставя с това на Източна Азия и тихоокеанските острови. Възходът на производството на храни на територията на днешен Китай става причина за няколко големи миграции на човешки популации и възникването на нови културни тенденции (или и двете заедно). Една от тези миграции става причина и за появата на едно толкова сложно политическо и културно явление, каквото е и днешен Китай. Друга една води до заместването на туземните общности на ловци и събирачи в почти цяла тропическа Югоизточна Азия със земеделци, чиито корени тръгват от днешния Южен Китай. Още една, т.нар. австронезийска експанзия, замества по аналогичен начин туземните общности на ловци и събирачи във Филипините и Индонезия и се разпростира и до най-отдалечените острови на Полинезия, но не успява да колонизира Австралия и по-голямата част от Нова Гвинея. За изследователя на световната история всички тези колизии между източноазиатските и тихоокеанските народи са от двойно по-голяма важност, тъй като в резултат на тях са се формирали страните, на които живее една трета от днешното население на света и чиято икономическа мощ става все по-централизирана; освен това те предлагат особено ясни модели за разбирането на историята на останалите части на света.