Ако е така, може би тъкмо тази преднина, увеличила се неимоверно през последните 13 000 години, ще ни даде и отговор на въпроса на Яли. Ето защо в тази глава ще направим една кратка разходка из продължилата милиони години човешка история на всички континенти, започвайки от зората на човечеството и стигайки до споменатия момент отпреди тринайсет хилядолетия. Ще се постарая да обобщя всичко това в рамките на двайсетина страници, като, разбира се, няма да задълбавам в подробности, а ще отбелязвам само това, което ми се струва по-важно за целите на тази книга.
Нашите най-близки роднини в естествения свят са тримата най-едри днешни представители на човекоподобните маймуни: горилата, обикновеното шимпанзе и шимпанзето-пигмей (известно и като бонобо ). Фактът, че те се срещат единствено в Африка, подкрепен и с множество палеонтологически данни, показва, че най-ранните стадии на човешката еволюция са протекли именно на този континент. Тоест човешката история като нещо отделно от животинската е започнала в Африка преди около седем милиона години (оценките на учените се колебаят между пет и девет милиона, затова ще се спрем на средната величина). По това време една популация на африкански маймуни се е разделила на няколко подгрупи, една от които продължила да еволюира, за да се превърне в днешните горили, друга — в шимпанзета, а трета — в хора. По всяка вероятност клонът на горилите се е отделил от общия генеалогичен ствол още преди разделението на шимпанзета и хора.
Данните на палеонтологията показват, че преди около четири милиона години кривата на еволюционното развитие, довела и до нашата поява, рязко е подскочила нагоре, а след още милион и нещо ръстът на нашите предци и относителният обем на мозъка им са започнали да се увеличават. Тези прачовеци са станали известни в науката като Australopithecus africanus , Homo habilis и Homo erectus и най-вероятно са еволюирали един в друг в същата последователност. Макар и Homo erectus , или стадият, достигнат преди около 1,7 милиона години, по ръст да се е доближавал най-плътно до нас, съвременните хора, обемът на мозъка му е бил едва наполовина от този на нашия. Употребата на каменни сечива е станала обичайна практика още преди 2,5 милиона години, но тук е редно да поясним, че в повечето случаи това са били каменни отломки, откъртени или просто отчупили се от други, по-големи камъни. В чисто зоологически план Homo erectus е бил нещо повече от маймуна, но по-малко от съвременния човек.
Тази част от световната история, обхващаща първите пет-шест от общо седемте милиона години на човешкото развитие, е протекла изцяло в Африка. Първият наш прадед, успял да прекрачи границите й, е отново Homo erectus . За това съдим по палеонтологическите данни от остров Ява в Югоизточна Азия — по същата причина в науката го наричат и „човека от Ява“ (вж. Фигура 1.1). Смята се също, че най-древните следи, оставени от този „яванец“ — естествено, той спокойно е можел да бъде и „яванка“ — датират отпреди един милион години. Впрочем, напоследък се налага мнението, че те са още по-стари, отпреди 1,8 милиона години. (В интерес на истината, названието Homo erectus се появява в науката именно във връзка с тези явански фосили, така че може би е по-редно този, който е оставил техните африкански аналози, да бъде наричан по друг начин.) Днес се приема, че най-старите безспорни доказателства за наличието на хора в Европа са от преди половин милион години, но се чуват и мнения, че човешкото присъствие на тези ширини датира от по-ранен период. В едно поне можем да бъдем сигурни — „колонизацията“ на Азия е позволила да се развие едновременно с нея и аналогичен процес в Европа, тъй като и двата региона се простират на един и същ материк, без да са разделени от някакви по-големи естествени бариери.
Горното е добра илюстрация и на една тема, която ще присъства като червена нишка в цялата книга. Щом някой учен заяви, че е открил „най-ранния X“ — под „хикс“ може да се разбират и най-ранните следи от човешко присъствие в Европа, и най-ранните доказателства за култивиране на царевица в Мексико, или накъсо най-ранните свидетелства за нещо си на дадено място — това обикновено кара другите учени да се втурнат да го опровергават, откривайки на свой ред нещо още по-ранно. Реално погледнато, би трябвало да има все някакъв „най-ранен X“, което пък означава, че всички претенции за „още по-ранен X“ са абсолютно безпочвени. Но както сами ще видим, буквално всеки новооткрит X предизвиква верижна реакция — всяка година се появяват нови и нови открития или поне се твърди, че е открит някой още по-ранен негов аналог, което пък опровергава ако не всички, то поне част от откритията (или твърденията) от предходните години. Така нерядко минават цели десетилетия, докато археолозите постигнат консенсус по спорния въпрос.
Читать дальше