Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Човешката история (в по-тесния смисъл на думата) започва всъщност преди петдесет хилядолетия — в момента, който аз наричам „Големият скок напред“. Най-ранните сигурни свидетелства за този „скок“ идват от Източна Африка и това са първите стандартизирани каменни сечива, както и огърлици (от стридени черупки). Подобно развитие явно е настъпило скоро и в Близкия Изток и Югоизточна Европа, след което — преди около 40 000 години — се е прехвърлило и в Югозападна Европа, където се натъкваме на изобилие от артефакти край вече напълно „съвременните“ скелети на т.нар. кроманьонци. Затова и боклукът, натрупал се в кроманьонските поселища, е далеч по-интересен за археолозите и не оставя никакво съмнение, че вече си имаме работа със съвременни хора (и в биологически, и в поведенчески план).

В тези кроманьонски сметища учените откриват не само каменни сечива, но и изделия от кост — фактът, че вторият материал е далеч по-удобен за обработване (например във вид на рибарски куки) така и не е бил подобаващо оценен от предните поколения. Тези сечива са изработени в най-различни и характерни форми, които изглеждат достатъчно съвременно, за да приемем със сигурност, че са функционирали като игли, шила, длета и т.н. На мястото на дотогавашните състоящи се от една-единствена част сечива от рода на ръчните „точила“ и „стъргалки“ вече се появяват многосъставни. Сред по-сложните кроманьонски оръжия срещаме харпуни и приспособления за хвърляне на копия, впоследствие еволюирали в лъкове и стрели — предшествениците на пушките и другите по-комплексни оръжия от по-модерните времена. Тези ефикасни средства за убиване от безопасно разстояние са позволявали вече и лова на по-опасен дивеч, например носорози и слонове, а изобретяването на въжето (от което са можели да изплитат мрежи, корди и примки) е позволило на свой ред включването на рибите и птиците в менюто на нашите предци. Останките от колиби и съшити дрехи свидетелстват за значително нарасналите им умения да оцеляват при по-студен климат, а накитите и грижливо погребаните скелети показват един наистина революционен поврат в естетическата и духовната сфера.

От съхранилите се продукти на кроманьонската култура най-високо признание получават художествените изделия: великолепни скални рисунки, фигурки и музикални инструменти, чиято естетическа стойност е актуална и днес. Всеки, изпитал от пряк опит могъщото въздействие на онези изрисувани в естествени размери бикове и жребци в пещерата Ласко (Югозападна Франция), моментално разбира, че начинът, по който са мислели хората, сътворили тези изображения, е бил също толкова „съвременен“, колкото и техните скелети.

Явно през този период (между 100 000 и 50 000 г. пр.Хр.) с нашите предци са се случили някои много съществени неща. Големият скок поставя два сериозни и засега неразрешени въпроса, свързани с неговата непосредствена причина и географското му местоположение. Що се касае до причината, в предишната си книга Третото шимпанзе аз лично изтъкнах ролята на усъвършенствания ларинкс като анатомична предпоставка за появата на езика (в съвременния смисъл на думата), от който пък най-много зависи и практическото приложение на творческите способности. Според други автори тази поява е станала възможна благодарение на една друга промяна — в структурата на мозъка, този път обаче нямаща отношение към размера.

Колкото до мястото, въпросът придобива следния вид: дали Големият скок е бил направен най-напред в един точно определен географски регион и само от една човешка група, която по този начин е получила възможност да се разсели и в други части на света и съответно да изтласка оттам предишните им обитатели? Или пък е протекъл паралелно в различни региони, а днешните им обитатели са всъщност потомци на популациите, живели там преди „Скока“? Първото мнение намира подкрепа във вече споменатите доста съвременно изглеждащи африкански черепи отпреди 100 000 години, което пък дава основание на някои учени да смятат, че Големият скок е направен не другаде, а в Африка. Първоначалните данни от молекулярните изследвания (на т.нар. митохондриална 5 5 От митохондрия — важен компонент на клетъчната протоплазма с формата на зрънце, пръчица или нишка. — Б.пр. ДНК) сякаш напълно подкрепяха теорията за африканския произход на днешното човечество, но напоследък тези открития все повече се оспорват. От друга страна, някои антрополози са на мнение, че черепите на хората, живели в Китай и Индонезия преди стотици хилядолетия, демонстрират същите особености, които откриваме съответно в днешните китайци и австралийските аборигени. Ако те са прави, това би означавало, че не може да се говори за някаква единствена „Едемска градина“, а за паралелна еволюция и мултирегионален произход на съвременното човечество.