Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

От горното можем да направим следния извод — че колонизацията на Австралия/Нова Гвинея е станала възможна едва при Големия скок. Скоро след това идва ред на още едно разширяване на човешката територия, обхванало най-студените части на Евразия. За сравнение неандерталците, живели през Ледниковата епоха, може и да са били свикнали да издържат на студ, но много рядко са прониквали по̀ на север от Северна Германия или Киев. Това едва ли трябва да ни изненадва, тъй като те просто не са успели да оценят достойнствата на иглите, съшитите дрехи, топлите жилища и други такива технологически средства, жизнено необходими в по-студените климатични зони. Първите съвременни (от анатомична гледна точка) хора, разполагащи с нужните средства, са проникнали в Сибир преди около 20 000 години. (Естествено има и такива, които твърдят, че това е станало много по-рано, но засега още не са го доказали.) Вероятно върху тази експанзия пада и отговорността за изчезването на рунтавите евразийски мамути и също така рунтавите носорози.

Със заселването на Австралия/Нова Гвинея хората вече се настаняват от три от общо петте континента, годни за живот. (В тази книга аз ще броя Евразия за един континент 6 6 Но затова пък Америка за два — Северна и Южна, което може би буди известни възражения… — Б.пр. и съзнателно ще пропускам Антарктида, тъй като тя е достигната от съвременното човечество едва през XIX в., а и там никога не е имало човешка популация, разчитаща на собствените си сили.) Остават само два, Северна и Южна Америка. Те със сигурност са заселени последни, а причината е очевидна — за да прекосят океана, на тогавашните хора са били необходими по-големи плавателни съдове (а такива не е имало дори в Индонезия, поне допреди 40 000 години, а в Европа и до много по-късно време) или да достигнат крайните източни части на Сибир (което пък е станало едва преди 20 000 години), за да продължат след това по Беринговия провлак .

Засега не знаем кога точно е започнала колонизацията на Америка, дали преди четиринайсет хиляди или преди трийсет и пет хиляди години. Безспорно най-старите човешки останки са открити в Аляска (и датирани около 12 000 г. пр.Хр.), след което експанзията очевидно е продължила на юг, през територията на днешна Канада, за да достигне след едно хилядолетие и днешните Югозападни щати. Откритите там поселища се свързват с т.нар. кловиска култура (първите находки са край днешния град Кловис в Ню Мексико, където учените за първи път се натъкват на характерните за тази култура големи каменни остриета на копия). Днес са известни стотици такива обекти, разпръснати по цялата територия на Щатите (без Аляска и Хаваите) до границата с Мексико. Имаме безспорни доказателства, че сравнително скоро след това човешки крак е стъпил и в Амазония и Патагония. Всички тези факти показват, че кловиските поселища са се появили още при първата колонизация на двете Америки. Хората, които са я осъществили, бързо са се увеличили на брой, разширили са териториите си и по този начин са изпълнили и двата континента.

За някои може би ще е изненадващо, че потомците на първите заселници (които свързахме с кловиската култура) са стигнали за по-малко от хилядолетие чак до Патагония, а тя, както знаем, е на 8000 мили от днешната ни канадска граница. Но ако направим някои изчисления, ще видим, че това прави по осем мили годишно, което едва ли би затруднило която и да е общност на ловци и събирачи (да не говорим, че това разстояние може да се измине и само за един ден).

Изненадващ на пръв поглед е и фактът, че двата континента са се напълнили толкова бързо с хора, че някои от тях са имали основателни причини да продължат още по̀ на юг, до Патагония. Този „демографски взрив“ обаче не звучи толкова шокиращо, ако се вгледаме по-внимателно в действителните цифри. Ако приемем, че средната гъстота на населението през тези времена е била един човек на една квадратна миля (което е доста внушителен брой за днешните ловци-събирачи), то тогава излиза, че на цялата територия на двете Америки не е имало повече от десет милиона ловци-събирачи. Тази бройка също не бива да ни стряска — дори да приемем, че първите колонисти са били само стотина и броят им е нараствал едва с 1,1% годишно, то след едно хилядолетие техните потомци спокойно са можели да станат и десет милиона. Подобен ръст на населението (1,1% годишно) също звучи правдоподобно — в модерната епоха той е достигал и 3,4%, особено при колонизиране на девствени земи, например когато разбунтувалите се моряци от „Баунти“ се заселват със своите таитянски съпруги на остров Питкерн.