Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Ако съпоставим археологическите данни ще видим, че това разрояване на кловиските ловни поселища през първите няколко века след пристигането им в Америка има аналог и в по-ново време — когато предците на днешните маори откриват Нова Зеландия. Подобно изобилие от ранни поселища е засвидетелствано и при много по-старата колонизация на Европа от Homo sapiens , както и при заселването на Австралия/Нова Гвинея. Така че почти всичко, което свързваме с феномена Кловис и стремителното му разпространение по двете Америки, намира аналози и при други колонизации на девствени земи в човешката история.

А защо „роенето“ на кловиски поселища е станало през вековете непосредствено преди 11 000 г. пр.Хр., а не преди 16 000 или 21 000 г. пр.Хр.? Какво може да означава това? Нека не забравяме, че в Сибир винаги е било студено, а през по-голямата част от Плейстоцена и Канада е била скована от непроходими ледове. Вече видяхме, че технологията, нужна за оцеляването в такива екстремни условия, се е появила едва след нахлуването на анатомично съвременните хора (т.е. представителите на Homo sapiens ) в Европа преди около четирийсет хилядолетия, а те са успели да колонизират Сибир след цели двайсет хилядолетия. Впоследствие тези ранни „сибиряци“ са се прехвърлили в Аляска. Вариантите са два: или са преплавали водите на Беринговия проток (който и сега е широк само 50 мили), или са преминали пеша ивицата суша, свързвала през Ледниковата епоха двата континента. Въпросният „мост“, съществувал в продължение на хилядолетия, вероятно е бил дълъг около хиляда мили, покрит с открита тундра и лесно проходим за хора, привикнали към студен климат. Той е функционирал някъде до 14 000 г. пр.Хр., когато морското равнище отново се е покачило. Все още не е ясно дали древните сибиряци са гребели с весла до Аляска или е трябвало да разчитат само на собствените си крака, но най-ранните сигурни следи от човешко присъствие там датират от 12 000 г. пр.Хр.

Скоро след това в ледената обвивка на Канада се отворил свободен коридор, от север към юг, който позволил на първите жители на Аляска да достигнат Великите равнини, където днес се намира канадският град Едмънтън. Така отпаднало и последното по-сериозно препятствие пред съвременното човечество по пътя му от Аляска до Патагония. А и прериите, на които се натъкнали тези едмънтънски „пионери“, били пълни с дивеч. Решавайки по този начин проблема с прехраната си, те бързо се размножили и плъзнали на юг, за да изпълнят цялото полукълбо.

Една друга особеност на феномена Кловис потвърждава очакванията ни за непосредствените последици от човешко присъствие на юг от ледените полета на Канада. Подобно на Австралия/Нова Гвинея, двете Америки също са били пълни, поне в началото, с големи бозайници. Преди петнайсет хилядолетия американският Запад е изглеждал горе-долу така, както изглежда днес Серенгети със стадата си от слонове и зебри, сред които и някои по-екзотични твари като камили и гигантски ленивци, следвани по петите от лъвове и хиени. Само че и тук, както в Австралия/Нова Гвинея, големите бозайници са били изтребени. И ако в Австралия това е станало вероятно още преди 30 000 години, то в двете Америки същият процес е протекъл между XV и X хилядолетие преди Христа. Съдейки по костите на някои от тези бозайници, запазени в огромни количества и датирани особено акуратно, можем да приемем, че те са изчезнали от лицето на земята около 11 000 г. пр.Хр. Други — например гигантският ленивец от Шаста и харингтънският планински козел от района на Големия каньон — най-вероятно са изчезнали само след един-два века. Случайно или не, тази дата съвпада (в рамките на допустимия толеранс) и с пристигането на кловиски ловци в Големия каньон.

Археолозите се натъкват и на многобройни мамутски скелети, между чиито ребра са забити каменни остриета на копия, което подсказва, че съвпадението на тези две дати далеч не е случайно. Ето че се повтаря един познат сценарий: по пътя си на юг хората са попаднали на големи бозайници, които дотогава не са виждали човешко същество. За ловците не е било трудно да разберат, че те са лесна плячка и най-вероятно са побързали да ги изтребят. Има и противоположна теория, според която големите бозайници не са изтребени, а са изчезнали покрай климатичните промени, настъпили след последната Ледникова епоха (която пък, сякаш за да обърка допълнително палеонтолозите, е приключила пак по същото време, около 11 000 г. пр.Хр.).

Тази климатична теория буди у мен същите възражения като в случая с Австралия/Нова Гвинея. В края на краищата представителите на американската мегафауна вече са били преживели не една, а цели 22 ледникови епохи. Защо тогава повечето от тях са предпочели да издъхнат на сцената точно на двайсет и третата , пред очите на всички тези новодошли и уж безобидни двуноги твари? А и защо са изчезнали повсеместно — не само на зоните, които са се свили, но и на тези, които са се разширили след края на последната (22-ра) ледникова епоха? Ето защо подозирам, че в това са имали пръст и кловиските ловци, но дебатът засега остава открит. Но която и теория да се окаже вярна, едно е сигурно: повечето големи американски бозайници, които са можели да бъдат одомашнени от бъдещите индианци, са изчезнали безвъзвратно от историческата сцена.