Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Разпространението на писмеността е ставало по един от тези два начина, които, макар и противоположни, намират своите паралели и в историята на технологията и идеите. Да кажем, че някой е изобретил нещо и го е пуснал в употреба. Ако и вие сте сред неговите кандидат-потребители, едва ли ще е нужно да измисляте нещо подобно при положение, че другите вече са го направили и, което е по-важното, то е доказало своята практическа стойност.

Едно подобно предаване на изобретенията предполага широк спектър от форми. В единия край попада „прекопирането“ — когато възпроизвеждаш или модифицираш някакъв наличен и вече детайлно разработен „оригинал“. На срещуположния край се озовава дифузията, в случая на идеи — когато имаш основната идея, но се налага да преоткриеш и доизкусуриш детайлите. Фактът, че знаеш, че това е възможно, те стимулира допълнително, но крайният резултат може и да не напомня особено първоначалния вариант.

Да вземем един пример от по-ново време. Историците още спорят по кой от двата начина — чрез прекопиране или идейна дифузия — Русия се е сдобила с атомна бомба. Дали руските конструктори са се ръководили в усилията си най-вече от „оригинала“, т.е. вече създадената американска бомба, която е била открадната и предадена им от шпионите? Или просто разкриването в Хирошима на това оръжие, държано дотогава в тайна, най-после е убедило Сталин, че е възможно да бъде създаден негов аналог, и руските учени са съумели самостоятелно и в съвсем кратки срокове да преоткрият и възпроизведат принципите й, без да се съобразяват чак толкова с малкото, което са знаели за стореното от техните американски колеги? Подобни въпроси възникват пред историците и когато се занимават с изобретяването на колелото, пирамидите или барута. Нека видим сега как тези два начина — „прекопиране“ и „идейна дифузия“ — са спомогнали за разпространението на писмеността.

Днес някои професионални езиковеди създават такива системи за безписмените общества, прилагайки най-вече метода на прекопирането. В повечето случаи резултатът представлява модификация на вече съществуващи азбуки (понякога и сричкови). Например има мисионери-лингвисти, които подготвят най-различни модификации на латиницата за стотиците новогвинейски или индиански езици. През 1928 г. една такава модификация, дело на специално упълномощени от държавата езиковеди, е одобрена от съответните инстанции в Турция и утвърдена като официална писменост. Аналогичен е и случаят с многобройните модификации на кирилицата, създадени за различните езици, които се говорят на територията на Русия.

В някои случаи знаем по нещичко и за онези, които са създавали подобни системи в по-далечното минало. Например самата кирилица (имам предвид тази, която и сега използват в Русия) е произлязла от една адаптация на гръцката азбука плюс някои еврейски букви, която пък е дело на св. Кирил [или, ако предпочитате, Константин-Кирил Философ], византийски мисионер, изпратен сред славяните през IX в. Най-старите запазени текстове на някой от германските езици (към чието семейство, както знаем, спада и английският) са записани на готската азбука, създадена от епископ Улфилас, който също е бил мисионер и е действал сред визиготите, живели на територията на днешна България през IV в. Подобно на кирилицата, и тази е представлявала пъстра смесица от букви, заимствани от различни източници: в нея фигурират двайсетина гръцки букви, четири-пет латински и още две, за които се предполага, че са взети от руническата писменост или пък са сътворени от самия Улфилас. В повечето случаи обаче не знаем абсолютно нищо за хората, създали някои от най-разпространените в миналото азбуки. Затова пък можем да сравним новопоявилите се в миналото азбуки с тези, които са съществували преди тях, и да открием — примерно по формата на буквите — кои точно са им служили за образци. По този начин можем да установим със сигурност, че линейното Б писмо на Микенска Гърция е било адаптирано около 1400 г. пр.Хр. на базата на линейното А писмо (също сричково), използвано в минойски Крит.

Във всички тези стотици случаи, когато една вече съществуваща писмена система е била използвана като „модел“, за да бъде пригодена за същите цели, но на друг език, са възниквали и проблеми, тъй като на света няма два езика, които да са с идентична фонетика. Някои осветени от традицията букви спокойно са можели да отпаднат, тъй като фонемите, които са представяли, не са се срещали в другия, безписмен дотогава език. Например във финския не се срещат звуците, които в ред други европейски езици се представят с буквите h , c , f , g , w , x и z , затова и финландците не са включили тези иначе съвсем прилични знаци в своята версия на латиницата. Като че ли по-често е възниквал противоположният проблем — налагало се е да се сътворяват „нови писмена“ за някои звуци, специфични за заимстващия език, които обаче не са се прескачали в този, от който са заимствали. Този проблем е бил решаван по най-различни начини — с използването на условни комбинации от два или повече знака (като английското th , на което в гръцката и руническата писменост е отговарял само един знак); с добавянето на по-малък диакритичен знак към вече съществуваща буква (от рода на испанската тилда в ñ или немския умлаут в ö , цели рояци от които танцуват около буквите в полската или турската азбука); с кооптирането на знаци, от които заимстващият език не е изпитвал особена нужда (както чехите са рециклирали латинското c , за да намерят визуален израз на фонемата ц ) или просто чрез създаването на нови букви (което нашите средновековни предци са постигнали в лицето на j , u и w ).