Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Трите основни стратегии, заложени в писмените системи, се различават по обема на съответната речева единица, отбелязвана с отделен писмен знак — дали това ще е основен звук, сричка или цяла дума. Разбира се, типът азбука, която днес използват повечето хора, е фонетичната, тъй като се смята, че тя се е погрижила за всичко и може да предложи готов и уникален знак за абсолютно всички по-основни звуци в даден език (т.нар. фонеми). Всъщност повечето такива системи съдържат едва по 20–30 букви, но в болшинството езици броят на фонемите е по-голям от буквите в техните азбуки. Например английският успява да опише близо 40 фонеми само с 26 букви. Затова и повечето азбучно описвани езици, включително английският, са принудени да обозначават няколко различни фонеми с една и съща буква, а някои фонеми пък — с комбинации от букви, каквито в английския са двубуквените sh и th (за всяка от които в руската и гръцката азбука съответно са предвидени отделни букви).

Втората стратегия използва т.нар. логограми, което ще рече, че отделният писмен знак отговаря на цяла дума. Такава е функцията на повечето знаци в китайската писменост ( хандзъ ), които се използват и в японската система, но под името канджи . До разпространението на азбучното писмо най-често срещани са били системите от този тип, като в тяхното число са влизали египетските йероглифи, маянските глифи и шумерските клинописи.

Третата стратегия, която вероятно е и най-малко позната на читателите на тази книга, използва знаци за всяка сричка. На практика повечето системи от този тип (наричани, както може би се досещате, сричкови азбуки) предлагат различни знаци само за сричките, съставени от една съгласна и една гласна (като в думата fa-mi-ly ), и си служат с най-различни хитроумни трикове, за да опишат и сричките от друг тип с абсолютно същите знаци. Тези слогови азбуки са били нещо обичайно в древността — пример за тях е линейното Б писмо от Микенска Гърция. Някои са се съхранили и до днес, като най-съществена роля сред тях играе системата кана , която японците използват за попълване на бланки за телеграми и банкови преводи, както и в текстовете за незрящи читатели.

Неслучайно нарекох тези подходи „стратегии“, а не „системи“. Всъщност нито една действаща писмена система не прилага само една от тези стратегии. Китайската писменост не е чисто „логографска“, както и английската не е чисто „азбучна“. Подобно на всички азбуки, и английската използва много логограми — например цифри или знаци от типа на $ , % и + , т.е. произволни обозначения, които не съдържат фонетични елементи и представляват цели думи. В уж „сричковото“ линейно Б писмо има и не малко логограми, както и типично „логографските“ египетски йероглифи включват и много силабични „писмена“, че даже и пълен комплект знаци (на практика — „азбука“) за всяка съгласна.

Да сътвориш цяла една писмена система от отделни „черти и резки“ очевидно е несравнимо по-трудно, отколкото да я заимстваш и адаптираш за собствените си цели. Първите писари е трябвало да формулират онези основни принципи, които сега приемаме като даденост — например да измислят как да „разглобят“ живата реч на отделните й съставни единици, независимо дали възприемат тези компоненти като думи, срички или фонеми. Трябвало е също да се научат да разпознават всяка такава „единица“ във всичките й нормални вариации в ежедневната реч, свързани с мощността на звученето, честотата на употребата й, скоростта, ударението, фразирането и индивидуалната специфика на произношението й. И още да решат дали една писмена система трябва да се съобразява с всички тези вариации. А след това е трябвало и да измислят начини да представят звуците чрез символи.

По един или друг начин първите писари са съумели да решат всички тези проблеми, без да разполагат с какъвто и да било нагледен образец. Очевидно тази задача е била изключително трудна, тъй като на пръсти се броят случаите в световната история, когато е била създавана напълно оригинална писменост. Два са безспорно доказаните случаи, в които тя е била създадена самостоятелно — в единия от шумерите в Месопотамия в края на IV хилядолетие пр.Хр., а в другия от мексиканските индианци в края на VII в. пр.Хр. (вж. Фигура 12.1). Същото би могло да се каже и за египетската (3000 г. пр.Хр.) и китайската писменост (ок. 1300 г. пр.Хр.). Най-вероятно всички останали народи, които след това са развили свои писмени системи, са ги заимствали, адаптирали или най-малкото са били вдъхновени от вече съществуващите примери.