Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Когато в Щатите стане дума кои са били най-многочислените индиански общества през 1492 г., обикновено се сещаме най-напред за ацтеките и инките. Забравяме, че в Северна Америка също е имало многолюдни общества, установили се на най-логичното място — долината на Мисисипи, — където днес се простират и някои от най-плодородните ни обработваеми площи. В този случай обаче конкистадорите нямат пряко отношение към гибелта на тези общества — всичко са свършили евразийските вируси, дошли по тези земи много преди тях. Когато през 1540 г. Ернандо де Сото става и първият конкистадор, прекосил една голяма част от Югозападните щати, той се натъква по пътя си и на много обезлюдени селища, чиито обитатели са загинали от епидемии. Въпросните заболявания са били пренесени от крайбрежните индианци, които вече са имали контакт с испанците. По този начин „испанските“ микроби са успели да се разпространят и във вътрешността на континента много преди самите испанци.

Но де Сото все пак е заварил няколко многолюдни индиански селища по долното течение на Мисисипи. След края на експедицията му изминава доста време до повторната поява на европейци в басейна на Мисисипи, но пък „техните“ микроби се установяват там и продължават неуморно да се разпространяват. И когато следващата европейска вълна достига тези земи — френските колонисти в края на XVII в., — почти всички по-големи индиански „градове“ вече са обезлюдени и изоставени. Става дума за същите хора, издигнали онези огромни могили край Мисисипи. Едва наскоро установихме, че по времето на Колумб тези общества все още са процъфтявали и са изчезнали (най-вероятно в резултат на епидемии) в периода между 1492 г. и първите по-систематични европейски изследвания на региона.

Когато бях млад, американските ученици учеха, че по онова време Северна Америка е била населена едва от един милион индианци. Тази скромна цифра като че ли напълно оправдаваше европейската инвазия — в крайна сметка ставаше дума едва ли не за „необитаем“ континент. Само че археологическите разкопки, а и скрупульозните описания, оставени от първите европейски изследователи, показват, че първоначалният брой на това население е бил около 20 милиона. А ако говорим за Новия свят като цяло, населението му е намаляло само за един-два века след идването на Колумб с наистина главоломно темпо, стигащо на места до 95%!

Главни виновници са тъкмо вирусите от Стария свят, с които индианците никога не са били имали контакт и затова не са си били изградили нито имунитет, нито подобаваща генетична защита срещу тях. За челното място могат да претендират едрата и дребната шарка, грипът и тифът. А ако те не са успявали да си свършат работата докрай, в ход са влизали заболяванията като дифтерит, малария, заушки, магарешка кашлица, чума, туберкулоза и жълта треска. В много случаи белите са пристигали колкото да констатират пораженията, нанесени много преди това от собствените им вируси. Например през 1837 г. племето мандан — една от най-интересните и комплексни култури на Великите равнини — се заразява с едра шарка от пасажерите на един параход, плаващ от Сейнт Луис по Мисури. Само за няколко седмици броят им се стопява от 2000 на 40 души…

Ако Старият свят е дарил Новия с поне дузина зарази, то нито една не е успяла да извърви обратния път. Може би единственото изключение е сифилисът, чиято „родина“ обаче все още е обект на спорове. Едностранчивостта на този вирусообмен става още по-озадачаваща, ако си припомним, че основната предпоставка за масовите заболявания са именно големите и гъсти човешки популации. Ако днешните изчисления на броя на доколумбовото население на Новия свят са верни, то тогава той едва ли е отстъпвал особено по този показател на Евразия. Някои от градовете му (например Теночтитлан) са били сред най-многолюдните в целия тогавашен свят. Защо обаче Теночтитлан не е разполагал и с някакви по-гаднички вируси, за да посрещне както подобава испанците?

Един от вероятните спомагателни фактори се изразява в това, че развитието на по-големи и по-гъсти човешки популации в Новия свят е започнало доста по-късно, отколкото в Стария. Друг подобен фактор е това, че трите най-гъсто населени средища в двете Америки — Андите, Мезоамерика и долината на Мисисипи — никога не са били свързвани чрез редовни търговски маршрути в едно по-мащабно цяло, което би било и идеален „развъдник“ за микроби, както се е случило с Европа, Северна Африка, Индия и Китай още през римската епоха. Но тези фактори все още не обясняват защо Новия свят не се е сдобил с нито едно масово заразно заболяване. (Да, в мумията на един перуански индианец, починал преди около 1000 години, е открита ДНК на туберкулозата, но използваният метод за идентифициране не би могъл да разграничи човешката туберкулоза от сродния й патоген — Mycobacterium bovis , — който е широко разпространен сред дивите животни.)