Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

На втория стадий бившият животински патоген еволюира така, че да може вече да се пренася директно от човек на човек и да предизвиква епидемии. Само че една такова епидемия рано или късно отшумява, било защото се лекува от съвременната медицина или просто защото всички в обсега й са били заразени, след което или са умрели, или са оздравели (което означава, че са получили имунитет срещу самото заболяване). Например през 1959 г. се появява една неизвестна дотогава треска, наречена „о’ньонг-ньонг“, и успява да зарази няколко милиона африканци. (Най-вероятно е произлязла от някой маймунски вирус и е била пренесена върху хората от комарите.) Фактът, че пациентите се възстановяват бързо и развиват имунитет срещу повторните й атаки, ускорява и отшумяването на епидемията. По-актуално за американците е едно сравнително ново лептоспирозно заболяване, станало известно като „треската от Форт Браг“, чиито първи „огнища“ пламват през лятото на 1942 г., но скоро след това угасват.

Едно фатално заболяване, изчезнало по съвсем други причини, е „смеещата се болест“ ( куру ) от Нова Гвинея, предаваща се чрез канибализма и причинявана от един бавно действащ вирус (от който досега никой не се е оправил). Въпросното куру е било на път да унищожи всички представители на племето форѐ (20 000 души), когато през 1959 г. австралийските власти решават да поемат нещата в свои ръце и налагат вето на канибализма, с което пресичат по-нататъшното разпространение на болестта. Аналите на медицинската история са пълни с описания на заболявания, които с нищо не напомнят сегашните, но някога са предизвиквали ужасяващи епидемии, след което са изчезвали по същия мистериозен начин, по който са се появили. „Английската потна болест“, хвърлила в потрес цяла Европа между 1485 и 1552 г., и „пикардийското потене“, върлувало във Франция през XVIII и XIX в., са само две от многобройните епидемични заболявания, изчезнали много преди съвременната медицина да открие начините за идентифициране на „виновните“ микроби.

Третият стадий в еволюцията на нашите най-чести заболявания се достига, когато бившите животински патогени се установяват в хора. Поне засега те не са изчезнали и вероятността да се превърнат в наши екзекутори все още съществува. Но за „треската ласса“ бъдещето остава доста несигурно. Става дума за заболяване, чийто вирус се пренася най-вероятно от гризачи. Наблюдавано е за първи път през 1969 г. в Нигерия, когато избухва толкова гибелна епидемия, че още при първите случаи започват да затварят местните болници. С малко по-„добри“ позиции е лаймската болест, причинявана от една спирохета, с която пък се сдобиваме от ухапванията на кърлежите, пренасяни от мишки и елени. Въпреки че първите случаи със заболели хора в Щатите датират сравнително отскоро, от 1962 г., тази болест вече достига епидемични размери в много части на страната. Още по-сигурно бъдеще (поне от гледна точка на самия вирус) очаква СПИН, който е еволюирал от някои маймунски вируси и за първи е бил документиран като човешко заболяване около 1959 г.

Финалният стадий на тази еволюция се представя от най-сериозните и отдавна утвърдени заболявания, ограничаващи се само сред хората. Вероятно те са и единствените оцелели в еволюцията на безбройните патогени, опитващи се да сменят животните с човешки същества, в което повечето са се провалили.

Какво всъщност става на тези стадии, когато някой типично животински вирус се трансформира в типично човешки? Една от метаморфозите му включва смяна на междинния вектор — когато микробът, разчитал дотогава на някое членестоного за предаването си, се пренасочи към нов организъм, от който да се храни (т.е. „домакин“), той най-вероятно ще бъде принуден да си намери и нов членестоног вектор. Например тифът първоначално се е предавал между плъховете чрез техните бълхи, които за определен период са изпълнявали същата функция и по отношение на хората. Впоследствие тифовите микроби стигат до извода, че въшките, въдещи се по хората, предлагат много по-ефикасен начин за директното им пренасяне от човек на човек. Сега, когато повечето американци са обезвъшлени, същите микроби са открили нов път до нас, заразявайки първо северноамериканските летящи катерици, а след това и хората, в чиито тавани са се приютили тези симпатични гризачи.

С две думи, всяко заболяване представлява еволюция в прогрес , а микробите се адаптират към нови „домакини“ и „вектори“. Но в сравнение с тези на кравите, нашите тела предлагат по-различна имунна защита, въшки, фекалии и химически вещества. В новата среда микробът е принуден да еволюира, тоест да се пригоди към нов начин на живот, а и на размножаване. В някои по-характерни случаи докторите и ветеринарите получават реалната възможност да наблюдават този процес.