Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Заразните заболявания, спохождащи ни по-скоро като „епидемии“, а не в някаква строга последователност, споделят няколко общи характеристики. Първо, те се разпространяват бързо и ефикасно от един заразен върху околните здрави хора, в резултат на което за нула време цялата популация бива изложена на въздействието им. Второ, те са „акутни“ (или „остри“), т.е. започват внезапно и протичат в извънредно кратки срокове — тоест или умираш, или напълно оздравяваш. Трето, онези от нас, които са имали късмета да оздравеят, развиват антитела, които ги имунизират срещу повторно заболяване за доста дълго време, нерядко и до края на живота им. И накрая, тези заболявания се ограничават главно сред хората; микробите, които ги причиняват, не са склонни да живеят в почвата или в други животни. Изброените четири черти важат в пълна сила за онези акутни и епидемични заболявания, които американците възприемат най-вече като „детски“ — дребната шарка, рубеолата, анкилостомиазата, коклюшът и едрата шарка.

Причината, поради която комбинацията от тези четири черти кара заболяването да премине в епидемия, е напълно разбираема. Ето какво всъщност се случва. Бързото разпространение на микробите и също така бързото развитие на симптомите означават, че всеки член на дадена човешка популация е бил заразен в сравнително кратки срокове и скоро след това или ще умре, или ще се оправи напълно и… имунизира . Никой не би останал жив, ако съществува възможността да се зарази отново със същата болест. Но тъй като микробът няма как да оцелее по друг начин, освен в телата на живи хора, заболяването отмира, за да възкръсне с новата реколта от бебета, достигнали подходяща възраст — или докато някой заразен не пристигне от външния свят, за да даде начало на нова епидемия.

Класически пример за начина, по който тези заболявания се превръщат в епидемии, е случаят с дребна шарка на онези изолирани късчета суша в Атлантическия океан, известни като Фарьорските острови. През 1781 г. една опустошителна епидемия достига Фарьорските острови, след което отшумява и дребната шарка не си позволява да безпокои островитяните чак до 1846 г., когато тук с кораба от Дания пристига и един (1) заразен дърводелец. В рамките на три месеца почти цялото население на Фарьорите (7 782 души) хваща дребна шарка, след което заболелите или умират, или оздравяват, оставяйки вируса да „отмре“ за пореден път, т.е. до следващата епидемия. Статистическите данни показват, че дребната шарка най-вероятно ще „отмре“, ако човешката популация, в чиито среди се е развихрила, наброява по-малко от половин милион души. При по-големи популации обаче заболяването може да се прехвърли и в други региони и да издържи дотогава, докато в първоначалното „огнище“ се родят достатъчно нови бебета, за да се завърне отново там.

Това, което важи за дребната шарка на Фарьорите, важи и за всички останали познати ни акутни епидемични заболявания по целия свят. За да оцелеят, техните вируси се нуждаят от човешки популации, достатъчно многочислени и гъсти, за да могат в един момент да осигурят и обилна „реколта“ от податливи на заболяването бебета — в противен случай самото заболяване отшумява. Ето защо дребната шарка и сродните й заболявания са наричани и „масови“, или „болести на тълпата“.

По понятни причини „масовите“ заболявания трудно биха се задържали за по-дълго в някоя малка общност на ловци-събирачи или примитивни земеделци. Както сочи трагичният опит на амазонийските индианци и островитяните от Тихия океан, цяло племе може да бъде изличено от лика на земята чрез епидемия, докарана от някой външен посетител — просто защото никой от членовете му не е имал възможност да развие антитела срещу конкретния микроб. Например през зимата на 1902 г. една епидемия от дизентерия (докарана от моряк на китоловния кораб „Актив“) убива 51 от общо 56-те ескимоси садлърмуит — една изолирана и съвсем малка племенна общност на остров Саутхамптън в Канадска Арктика. На всичкото отгоре дребната шарка и някои други „детски болести“ убиват по-често заразените възрастни, отколкото самите деца — имайте предвид, че абсолютно всички възрастни в едно изолирано племе са податливи на тяхното въздействие. (За разлика от тях, днешните американци рядко хващат дребна шарка като пораснат, защото в по-голямата си част са я изкарали или са били ваксинирани още като деца.) А след като покоси повечето хора от племето, епидемията отшумява. Оскъдният брой на тези популации обяснява не само защо не успяват да устоят на епидемиите, докарани от външни хора, но и още един интригуващ исторически факт — защо малките племена никога не успяват да развият свои собствени епидемични заболявания, че да си го върнат на неканените гости…