Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

С горното не искам да кажа, че малките човешки популации по принцип не познават заразите. Те също си имат „инфекции“, но от по-специфичен тип. Някои се причиняват от микроби, способни да издържат за по-продължителни срокове в почвата или по животните, което пък означава, че самото заболяване не отшумява, а е винаги налице, за да заразява хората. Например вирусът на жълтата треска се пренася от диви африкански маймуни, което му позволява по всяко време да заразява селските общини в Африка — по същия начин, както навремето е бил пренесен с кораби на роботърговци в Новия свят, за да заразява тамошните маймуни и… хора.

Други зарази на малките човешки популации са проказата и фрамбезията. Тъй като на самия вирус може да му отнеме доста време, докато убие жертвата си, тя се превръща в резервоар на микроби, с които заразява и останалите членове на общността. Например областта Каримуи Басим в новогвинейските планини, където работех през 60-те години, бе заселена с една изолирана популация от няколко хиляди души, страдащи от най-масово разпространената форма на проказа в света — близо 40%! И накрая, малките популации са и много по-податливи на някои не дотам фатални инфекции, срещу които хората дори не си изграждат имунитет — което пък предполага, че оздравелият винаги може пак да се зарази. Това особено важи за анкилостомата и много други паразити.

Всички тези инфекции, характерни за малките и изолирани популации, сигурно са и най-старите заболявания на човечеството. Именно те са ни накарали да развием съответните съпротивителни сили и достигнем първите етапи от продължаващата милиони години история на нашата еволюция, когато цялата ни популация е била с оскъден брой и крайно фрагментарна. Същите заболявания (или поне най-близките им форми) се споделят и от нашите най-близки роднини в дивата природа — големите африкански маймуни. За разлика от тях, „масовите“ заболявания са можели да възникнат едва след появата на по-големи и по-гъсти човешки популации. И този процес е започнал с развитието на земеделието преди 10 000 години, а след още няколко хилядолетия е набрал стремителна скорост с възникването на градовете. Всъщност първите сигурни дати за повечето познати ни заболявания са изненадващо скорошни — най-древният документиран случай на едра шарка е от 1600 г. пр.Хр. (за което свидетелстват белезите по кожата на една египетска мумия), на заушки — от V в. пр.Хр., на проказа — от III в. пр.Хр., на епидемия от детски паралич — 1840 г., а на СПИН — от 1959 г.

Защо обаче появата на земеделието е дала старт и на еволюцията на нашите масови заболявания? Една от причините, за която току-що споменахме, е тази, че земеделието позволява много по-голяма гъстота на населението в сравнение с ловно-събираческия бит — средно от 10 до 100 пъти повече хора. Освен това ловците-събирачи често сменят биваците си и оставят след себе си купищата фекалии, бъкащи от микроби и ларви. Земеделците обаче са уседнали хора и живеят сред собствената си „канализация“, с което значително съкращават пътя на микроба от нечие тяло до питейната вода на друг човек.

Някои земеделски популации дори улесняват фекалните микроби и ларви в заразяването на нови жертви, тъй като събират екскрементите си и наторяват с тях полята, които обработват. Поливните площи и рибарниците предлагат идеални условия за живот на охлювите, преносители на шистосомиаза, както и на метиловите глисти, които могат да проникнат през кожата ни, ако редовно газим във фекални води. Уседналите земеделци живеят не само в обкръжението на собствените си фекалии, но и на пренасящите зарази гризачи, привлечени от съдържанието на хамбарите им. Горските сечища на африканските фермери пък създават идеални условия за размножаване на маларийните комари.

Ако с появата си земеделието се е превърнало в златна мина за нашите микроби, то в това отношение градовете са се оказали още по-благодатна среда, тъй като там са заживели много по-гъсти популации при значително по-лоши санитарни условия. Едва в началото на XX в. градските жители в Европа са започнали да се възпроизвеждат със собствени сили — дотогава се е налагало да има постоянна имиграция на здрави и жизнени селяци, за да се попълват своевременно загубите, нанесени от масовите заболявания. Друга златна мина са били търговските пътища, които още в римската епоха са свързвали населени пунктове в Европа, Азия и Северна Африка и са ги превръщали в гигантски развъдници на микроби. Точно тогава и едрата шарка най-сетне пристига в Рим, за да се превърне в „чумата на Антоний“, погубила милиони римски граждани в периода между 165 и 180 г.