Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

По същия начин и бубонната чума става известна за първи път в Европа като „мор на Юстиниан“ (542–543 г.). Но тя започва да нанася удари по цяла Европа, вече като „Черната смърт“, чак през 1346 г., когато новият търговски път до Китай предлага по-бърз и по-сигурен превоз (по евразийската ос изток-запад) на заразените от бълхи кожи от Централна Азия до Европа. Днешните реактивни самолети летят толкова бързо, че в тях би могла да оцелее и най-мимолетната зараза. По този начин през 1991 г. един-единствен самолет на аржентинските авиолинии, кацнал междинно в Лима, Перу, успя да достави още същия ден в моя роден Лос Анджелис, отстоящ на 3000 мили оттам, няколко дузини преносители на холера. Лавинообразното нарастване на броя на пътуващите по света американци, както и на имиграцията в самите Съединени щати ни вкарва в един нов „врящ котел“ — този път пълен с микроби, които досега не са ни притеснявали особено, тъй като сме ги свързвали с разни „екзотични“ болести в далечни страни.

Ето че днес, когато човешкото население на Земята е вече достатъчно многобройно и концентрирано, ние най-сетне достигаме и онзи стадий в развитието си, на който можем да се похвалим, че масовите заболявания се ограничават само сред нашия вид. Но този извод би бил и крайно парадоксален, по простата причина, че досега тези заболявания просто не са можели да оцелеят! Затова им се е наложило да еволюират и да приемат нови форми. А откъде всъщност са дошли тези „нови“ заболявания?

Най-много данни постъпват от съвременните молекулярни изследвания на самите болестни микроби. В повечето случаи днешните микробиолози са в състояние да идентифицират и най-близките родственици на микробите, причиняващи нашите уж уникални, „чисто човешки“ заболявания. Те също се оказват преносители на масови зарази — с тази подробност, че се ограничават сред домашния добитък и нашите опитомени животинки. Масовите заболявания сред животните също се нуждаят от големи и гъсти популации и затова не касаят абсолютно всички представители на това царство: те се ограничават главно сред „обществените (т.е. одомашнените) животни“, които единствени могат да им предложат оптимални условия. С други думи, когато сме се сдобили с домашен добитък в лицето на кравите и свинете, те вече са страдали от най-различни епидемични заболявания, които само са чакали сгоден случай да се прехвърлят и върху нас.

Например вирусът на дребната шарка е в най-тесни роднински връзки с този на чумата по рогатия добитък. Това пък пренеприятно епидемично заболяване засяга добитъка и редица диви преживни бозайници, но не и хората. На свой ред и дребната шарка не ходи по добитъка. Тясното сходство между двата вируса подсказва, че с течение на времето единият е минал от добичета на човеци и впоследствие е еволюирал в този на дребната шарка, променяйки свойствата си, за да се адаптира по-добре към нас. Естествено, тази метаморфоза не бива да ни ласкае, а и изобщо не е изненадваща, при положение че много скотовъдци и до днес живеят и спят в непосредствена близост до своите питомци (разбирай и техните фекалии, урина, дъх, язвички и кръв). И тази наша интимност с говедата трае вече девет хилядолетия, от момента, в който сме ги одомашнили — достатъчно дълъг срок, за да може и най-флегматичният вирус на говежда чума да се докопа и до нас. Както става ясно от Таблица 11.1, и много други от познатите ни заболявания могат да бъдат извлечени по същия начин от болестите по нашите четириноги приятелчета.

Сближавайки се с тези наши любимци, ние се подлагаме на масиран обстрел от страна на техните микроби. Тези нагли натрапничета обаче минават през ситото на естествения подбор и само малцина от тях успяват да се утвърдят и в качеството си на човешки заболявания. Един кратък преглед на актуалните в момента болести ще ни помогне да проследим четирите стадия на еволюцията, разделящи типично човешкото заболяване от неговия див предшественик.

Пример за първия стадий са онези десетки заболявания, които от време на време прихващаме от нашите домашни любимци и добитъка. Сред тях е специфичната треска, предизвиквана от котешки одрасквания, лептоспирозата, с която ни даряват нашите кучета, пситакозата, идваща най-вече от папагалите и кокошките, и бруцелозата, за която трябва да благодарим на добитъка. На същото основание можем да се заразим и от диви животни — например с туларемия, която ловците рискуват да хванат, когато дерат диви зайци. Всички споменати микроби обаче се намират на един съвсем ранен стадий в своята еволюция и им предстои още дълъг път, за да се превърнат в човешки патогени. Например все още не се пренасят директно от човек на човек и дори пренасянето им от животни на хора не е повсеместна практика.