Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Най-добре документиран е случаят с миксоматозата, връхлетяла изневиделица австралийските зайци. Миксовирусът, присъщ на един див бразилски заек, вече е бил засичан в Европа, където е причинил смъртоносна епидемия сред тамошните домашни зайци (които впрочем са различен вид). Тоест въпросният вирус е бил пренесен съвсем преднамерено в Австралия през 1950 г. с надеждата, че ще прочисти континента от най-досадните вредители по реколтата — разбирай европейските зайци, които през XIX в. доста наивно са били оставени да се плодят и множат, колкото им душа иска, на тези ширини. През първата година миксоматозата (за радост на австралийските фермери) предизвиква небивало висока смъртност сред заразените зайци — цели 99,8%! За голямо огорчение на фермерите, на втората година тази смъртност спада на 90%, а после и на 25%, с което попарва надеждите, че зайците ще бъдат веднъж завинаги изкоренени на австралийска почва. Проблемът е, че миксовирусът започва да еволюира, за да преследва собствени цели, които, както можем да се досетим, значително се различават от нашите и от тези на зайците. Казано най-просто, той се променя така, че да убива по-малко зайци и да оставя вече заразените да живеят по-дълго от преди. В резултат на това по-малко смъртоносният миксовирус започва да разпространява „бебетата“ си сред много повече зайци, отколкото в първоначалния си крайно вирулентен вариант.

Подобни примери се срещат и сред хората — достатъчно е да си припомним стъписващата еволюционна метаморфоза на сифилиса. Днес най-често асоциираме сифилиса с две неща: гениталните ранички и изключително бавното развитие на самото заболяване, което причинява и смъртта на повечето си нищо неподозиращи (т.е. нелекуващи се) жертви, но след много, много години. Но когато сифилисът е бил описан за първи път в Европа (през 1495 г.), неговите пустули бързо са покривали целите тела на жертвите, от главата до петите, в резултат на което плътта по лицата им е започвала да се разкапва и смъртта им е настъпвала само след няколко месеца. През 1546 г. обаче сифилисът вече се е превърнал в онова заболяване, чиито симптоми са ни до болка познати днес. Явно и неговите спирохети са еволюирали както в случая с миксоматозата, за да могат жертвите им да живеят по-дълго, а те на свой ред да предават потомството си на още по-голям брой жертви.

Важната роля на леталните вируси в човешката история намира красноречив пример в европейското завладяване (и обезлюдяване !) на Новия свят. Броят на коренните американци, убити в собствените си легла от евразийски микроби, е много по-голям, отколкото на тези, които са били покосени на бойното поле от европейски пушки и мечове. Именно тези микроорганизми са осуетявали всеки опит за съпротива, тъй като са избивали за нула време огромни множества индианци, начело с техните лидери, и са сломявали духа на оцелелите. Например през 1519 г. Кортес слиза на мексиканския бряг с 600 испанци, за да покори многомилионната империя на изключително войнствените ацтеки. Това, че Кортес стига почти безпроблемно до столицата Теночтитлан и се измъква от нея, изгубвайки „само“ две трети от хората си, след което успява и да си пробие път до крайбрежието, показва недвусмислено военното преимущество на испанците, както и първоначалната наивност на ацтеките. Но когато идва ред на повторното клане, устроено от Кортес, ацтеките вече не са толкова наивни и се борят отчаяно за всяка педя земя. Онова, което дава решително предимство на испанците, е не тяхното по-модерно въоръжение, а едрата шарка — когато стигат отново до Теночтитлан през 1520 г., сред тях е и един заразен роб, докаран от испанска Куба. Избухналата впоследствие епидемия покосява близо половината ацтеки, включително и императора им Куитлауак. Оцелелите са деморализирани по напълно обясними причини — мистериозната болест убива само индианците и щади испанците, което за пореден път доказва тяхната непобедимост. И ако през 1518 г. населението на Мексико е наброявало двайсет милиона, сега то се стопява на 1,6 милиона…

Подобен „късмет“ изважда и Писаро, когато през 1531 г. слиза на перуанския бряг само със 168 души, за да покори многомилонната империя на инките. За радост на Писаро и за огромна покруса на инките, едрата шарка е пристигнала по тези земи още през 1526 г., за да покоси не само огромна част от местното население, но и самия император Уайна Капак, както и неговия официален приемник. Както видяхме в Глава III, в резултат от овакантяването на трона двамата други синове на Уайна Капак, Атауалпа и Уаскар, се впускат в кръвопролитни междуособици, от които Писаро умело се възползва, за да разгроми разделените на два лагера инки.