Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Като че ли основната причина, поради която нито една гибелна масова епидемия не е възникнала на американска почва, ще стане по-ясна, ако си зададем този съвсем прост въпрос: от какви микроби биха могли да се развият подобни епидемии? Видяхме, че масовите заболявания в Евразия са еволюирали от болестите по евразийския добитък. Колкото и много животни да е имало в Новия свят, само пет от тях са били одомашнени: пуйката в Мексико и Югозападните щати, ламата/алпаката и морското свинче в Андите, мускусната патица в тропическа Южна Америка плюс кучето (и на двата континента).

Видяхме също, че този дефицит на домашни животни в Новия свят се е дължал на дефицита на „суровини“, т.е. подходящи диви животни. Близо 80% от едрите диви бозайници в двете Америки са изчезнали още преди 13 000 години, в края на последната Ледникова епоха. Шепата доместикати, с които са разполагали коренните американци, едва ли са можели да се превърнат в такива източници на масови зарази като кравите и свинете. Мускусните патици и пуйките не живеят на големи ята, а и определено не са гальовни и мили създания като онези („ваклите агънца“ и т.н.), които така обичаме да гушкаме. Морските свинчета биха могли да добавят някоя и друга трипанозомна инфекция от рода на болестта на Чагас или лайшманиозата към нашия каталог на пагубните дарове, но това още не е доказано със сигурност. На пръв поглед като че ли най-изненадваща е липсата на заразни заболявания, идващи от ламите (или алпаките), които иначе ни изкусяват да ги приемем като аналози на евразийския добитък. Само че ламите демонстрират четири особености, които автоматично ги елиминират като потенциален източник на човешки патогени: отглеждат ги на доста по-малки стада, отколкото овцете и свинете; общият им брой никога не е можел да се мери с този на евразийския добитък, още повече че те никога не са напускали родните си Анди; хората няма как да се заразят от млякото им, защото не го пият; а и никой не ги държи в затворени помещения в непосредствена близост до хора. За сведение, новогвинейските майки обгрижват не само пеленачета, но и прасенца-сукалчета, а местните фермери често приютяват в колибите си не само свине, но и цели крави.

Историческото значение на заболяванията от животински произход далеч надхвърля сблъсъка между Стария и Новия свят. Европейските вируси са играли ключова роля в рязкото намаляване на местното население в много други части на света, в това число жителите на тихоокеанските острови, австралийските аборигени и койсаните (хотентотите и бушмените) в Южна Африка. Смъртността сред тези хора, които дотогава не са имали контакт с евразийски вируси, е варирала от 50 до 100%. Например броят на индианците в Испаньола бил около осем милиона, когато Колумб пристига там през 1492 г., за да бъде сведен до нула през 1535 г. Дребната шарка стига до Фиджи през 1875 г. с помощта на един местен вожд, завръщащ се от визита в Австралия, и успява да убие близо една четвърт от населението (което пък е било изтребено почти до крак от епидемията, започнала още при първото посещение на европейци през 1791 г.). Сифилисът, гонореята, туберкулозата и инфлуенцата, пристигнали на Хаваите с капитан Кук през 1779 г., са последвани от мащабна епидемия от тиф през 1804 г. и безброй други по-„незначителни“ епидемии, за да стопят броя на жителите им от близо половин милион през споменатата 1779 г. на 84 000 през 1853-та — годината, в която едрата шарка най-сетне успява да се добере до архипелага и да покоси още 10 000 от оцелелите. А най-лошото е, че такива примери могат да бъдат привеждани до безкрайност.

Само че вирусите невинаги са толерирали само европейците. Новият свят и Австралия може и да не са успели да си „отгледат“ някои местни заболявания, с които да посрещнат както подобава нашествениците, но тропическа Африка, Азия, Индонезия и Нова Гвинея определено не са страдали от дефицит в това отношение. Маларията в тропиците на Стария свят, холерата в тропическа Югоизточна Азия и жълтата треска в тропическа Африка са били (и все още са) най-изявените масови убийци на тези ширини. Всъщност те са създали най-сериозните препятствия пред европейската колонизация, което обяснява и защо колониалната подялба на Нова Гвинея и черна Африка е приключила цели четири века след началото на аналогичния процес в двете Америки. Нещо повече, щом маларията и жълтата треска са пренесени с европейските кораби в Новия свят, там те също се превръщат в основни препятствия пред колонизацията на тропическите зони. Добре известна е ролята на тези две заболявания в провала на френските опити да бъде построен Панамския канал, като те едва не провалят и усилията на американците.