Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

След като отчетохме тези факти, нека сега се постараем да разгледаме в по-широка перспектива ролята на вирусите, за да отговорим и на въпроса на Яли. Повече от очевидно е, че европейците са разполагали с огромно преимущество в лицето на оръжията, технологията и политическата организация пред повечето неевропейски народи, които са покорили. Но това преимущество само по себе си не може да обясни факта, че малобройните в началото европейски имигранти са успели да изместят огромни маси от местното население в двете Америки и някои други части на света. Това едва ли е щяло да се случи, ако не е бил „данайският дар“, който Европа е връчила на другите континенти — вирусите, еволюирали в резултат на хилядолетната близост между европейците и техните домашни животни.

През XIX в. са били склонни да тълкуват историята като постъпателно развитие от диващина към цивилизованост и за най-характерни черти на този преход са смятали създаването и развитието на земеделие, металургия, технология, централизирана власт и писменост. Но традиционно последната е намирала и най-ограничено географско разпространение — достатъчно е да си спомним, че до експанзията на исляма и тази на европейския колониализъм тя е отсъствала от Австралия, тихоокеанските острови, субекваториална Африка и Новия свят като цяло (с изключение на една малка част от Мезоамерика). Затова и хората, гордеещи се с факта, че са „цивилизовани“, винаги са възприемали писмеността като своето най-голямо постижение, отреждащо им несравнимо по-високо място от „варварите“ и „диваците“.

Знанието дава власт. Така и писмеността е овластявала модерните общества, тъй като им е позволявала да си предават с по-голяма точност, а и в по-големи количества и детайли знанията, идващи от далечни земи и времена. Да, имало е и такива като инките, които са управлявали цели империи, без да си служат с писменост, а и „цивилизованите“ народи невинаги са разгромявали „варварите“ — нещо, в което римляните са се убедили на свой гръб, когато са се изправили срещу хуните. Но европейското завладяване на двете Америки, Сибир и Австралия като че ли най-ясно показва какъв е бил обичайният изход от подобни сблъсъци.

Писмеността също е фигурирала в бойния арсенал на европейците — наред с оръжията, микробите и централизираната политическа организация — като едно по-модерно средство за нападение. С нейна помощ са били предавани заповедите на монарсите и търговците, организатори на завоевателните флотилии. Тези флотилии са следвали курса си с помощта на карти и писмени инструкции, изготвяни въз основа на наученото при предишни експедиции. Писмените отчети за отминалите начинания са мотивирали бъдещите, тъй като са описвали богатството и „тучните земи“, очакващи за награда победителите. От тези описания бъдещите завоеватели са разбирали в какви условия ще попаднат и затова са се подготвяли както подобава. Създадените впоследствие империи са били управлявани отново чрез писмеността. Ако в безписмените общества тази информация е можела да бъде предавана и с други средства, то писмеността безкрайно е улеснявала не само предаването на данни, но и го е правела по-детайлно, по-точно и по-убедително.

Защо обаче само някои народи са създали своя писменост, при положение че тя им е давала толкова големи преимущества? Защо например нито една традиционна общност на ловци-събирачи не е измислила или поне възприела от съседите си някаква писменост? Да вземем островните империи — защо писмеността е възникнала в минойски Крит, но не и в полинезийска Тонга? И колко пъти тя е възниквала самостоятелно в човешката история, при какви обстоятелства и най-вече с каква цел? Защо някои народи, успели да я създадат, са го направили много по-рано от другите? И защо се е получило така, че почти всички днешни японци и скандинавци са грамотни, за разлика от повечето иракчани, въпреки че писмеността е възникнала преди четири хилядолетия тъкмо на територията на днешен Ирак?

Разпространението на писмеността от местата на първоначалната й поява също повдига някои важни въпроси. Защо например е стигнала от Плодородния полумесец чак до Етиопия и Арабския полуостров, но пък не е преодоляла разстоянието от Мексико до Андите? Дали писмените системи са се разпространявали чрез прекопиране или просто вече съществуващите са вдъхновявали съседните народи да създадат свои? И ако някой е видял с очите си, че дадена система върши добра работа за даден език, това означава ли, че той безпроблемно ще състави азбука, която би вършила същото и за някой друг? Подобни въпроси възникват винаги, когато се опитваме да разберем произхода и развитието на много други също така важни аспекти на човешката култура — например технологията, религията и производството на храни. Що се касае до писмеността историкът, който би проявил интерес към този въпрос, има поне това предимство, че той много често може да намери и уникално точен отговор — с помощта на самите писмени свидетелства. Затова ще разгледаме развитието на писмеността не само заради нейната вътрешна стойност, но и заради светлината, която тя би хвърлила върху общия развой на културната история.