Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Най-старата самостоятелно създадена система, чието развитие можем да проследим и в най-големи детайли, е шумерското клиновидно писмо. Но преди да го измислят, в продължение на хилядолетия жителите на някои земеделски селища в региона са използвали разни глинени „жетони“ с възможно най-прости форми и драскулки върху тях, за да оправят счетоводството си — примерно да си знаят точната бройка на овцете и зърнените запаси. В последните векове преди III хилядолетие развитието на счетоводните технологии, формати и знаци бързо е довело и до появата на първата писменост. Едно такова технологическо нововъведение е въвеждането в практиката на плоски глинени плочки, удобни за писане. За целта в началото са използвали просто по-остри предмети, които обаче постепенно са еволюирали в елегантни тръстикови „писци“, значително улесняващи нанасянето на знаци върху глината. Промяната на формата е включвала и постепенното утвърждаване на някои конвенции, днес повсеместно приети — например че е хубаво самият текст да бъде организиран в редове или колони (шумерите са изписвали редовете хоризонтално като съвременните европейци), че тези редове трябва да се четат в определена последователност (за шумерите — от ляво на дясно, също като при днешните европейци), а също така че е по-удобно, ако изписаните върху глинения „лист“ редове се четат отгоре надолу, а не обратното.

Решаващата стъпка обаче е включвала и решението на един основен проблем, касаещ на практика всички писмени системи — как да бъдат създадени такива общоприемливи и лесно разпознаваеми знаци, които да представят реално произнасяни звуци, а не някакви абстрактни представи или понятия, нямащи нищо общо с начина, по който се изговарят. Най-ранните етапи в този процес могат да бъдат проследени особено детайлно по хилядите глинени плочки, открити от археолозите в руините на шумерския град Урук, издигал се някога на бреговете на Ефрат на около двеста мили югоизточно от днешния Багдад. Първите шумерски „писмена“ представляват лесно разпознаваеми изображения на обозначавания обект (примерно схематична рисунка на риба или птица). Както можем да предположим, тези семпли „картинки“ са представяли главно числителни и съществителни, имащи пряко отношение към обозначените обекти, а получените от сбора им „текстове“ са били най-често счетоводни документи, попълнени в сух телеграфен стил, пропускащ повечето граматически елементи. Постепенно формата на знаците е ставала все по-абстрактна, особено след въвеждането на тръстиковия писец, за което вече стана дума. С комбинирането на стари знаци са се получавали нови, изразяващи други понятия — например знакът за глава е бил съчетан с този за хляб , за да представят в тази съвместна форма действието хранене .

Най-ранната шумерска писменост се е състояла от нефонетични логограми. Тоест тя не се е основавала на специфичните за шумерския език звуци, а самите знаци са можели да бъдат разчитани (и изговаряни) като съвършено различни звуци, за да изразят абсолютно същото понятие, но на някой друг език — също както цифрата 4 може да бъде произнесена (или „озвучена“) съответно като four , четыре , neljä и empat от говорещите английски, руски, фински и индонезийски. Може би най-важната стъпка в цялата история на писмеността е тази, която шумерите са предприели с въвеждането на фонетичната репрезентация — на първо време с изписването на някое по-абстрактно и не особено лесно за рисуване съществително с помощта на знака за друго съществително, което не е създавало такива проблеми, но е било негов омофон , т.е. звучало е по сходен начин, макар и да е имало различно значение. Например не е кой знае какъв проблем е да нарисуваш разпознаваемо изображение на понятието стрела , но ще видиш доста зор, ако се опиташ да представиш по същия начин и понятието живот , но тъй като и двете звучали еднакво на шумерски — ти , нарисуваната стрела започнала да означава и стрела , и живот . Неизбежната в случая амбивалентност е била преодолявана с въвеждането на един „безмълвен“ знак, наречен „ключ“ (или определител), който показвал към коя категория съществителни принадлежи обозначеният обект. Езиковедите наричат това революционно нововъведение, заложено и в основата на днешните „главоблъсканици“ и „шаради“, принцип на ребуса.

Веднъж налучкали този фонетичен принцип, шумерите са започнали да го прилагат много по-често, и то не само за изписването на абстрактни понятия. Използвали са го при изписването на отделни срички и граматически окончания. Например англоговорящият едва ли ще сети как да представи с пиктограма популярната наставка –tion , но спокойно би могъл вместо това да сътвори „картинка“, илюстрираща глагола shun („бягам от нещо си“, „отбягвам“), която, съгласете се, звучи по абсолютно същия начин. Фонетично интерпретирани знаци са били използвани и при изписването на по-дългите думи, за да се получи серия от „картинки“, всяка от които представя звученето на отделна сричка. Горе-долу по същия начин в ребусите представят глагола believe („вярвам“) — с две картинки, като на едната е изобразена пчела ( bee ), а на другата — лист ( leaf ). Фонетичните знаци са позволявали на писарите да използват един и същ знак при изписването на различни понятия, между които съществува някаква повече или по-малко пряка връзка — примерно „зъб“, „говор“ и „говорящ“, а също и да преодоляват двусмислеността с помощта на допълнителен фонетично интерпретиран знак (например, за представянето на понятия като „двама“, „всеки“ или „най-голям“).